В ТИШИНАТА НА БАЩИНОТО СЪРЦЕ

Баща ми никога не влизаше в спорове. Душата му беше кротка и спокойна, като сутрешен летен ветрец, заигран с житните класове в полето. Той обичаше природата, виждаше в нея божественото съвършенство, отвъд което съществуваше всичко. Когато плъзгаше четката си по платното, не рисуваше, а създаваше симфония от цветове и багри, както сам наричаше творбите си.

− Природата, сине – ми каза той веднъж – не можеш да я пресъздадеш с никой цвят или боя, можеш единствен да я усетиш с пръстите на дланта си – баща ми докосна върховете им – и така, да запечаташ съвършенството ѝ в сърцето си.

Той остана взрян в простора, лицето му беше спокойно, сякаш в хармония с времето.

− Онова което правя на платното си – продължи татко – е като музика за душата в цветове, която, подобно на вятъра, рисуващ с цветния прашец и аз улавям само частица от красотата ѝ.

− В действителност – баща ми повдигна вежди, като продължаваше да плъзга четката си по платното – никой човек или творба не може да улови цялата тази цветна палитра, създадена от Бог за нас.

Той затвори очи, а по лицето му се разля неописуема наслада.

Наблюдавах го в онзи миг и се питах, какво ли е сърцето ти да е така извисено, за да виждаш онова, което остава скрито за очите.

Той гледаше звездите, но съзираше светове отвъд тях. Докосваше земята, само за да отдаде почестта си към тази, която дарява живот и енергия. Слушаше вятъра, сред който улавяше гласовете на онези, чиито души и спомени все още живееха сред нас, запечатани от стъпките им във времето и пространството.

− Тя ни говори сине – повтаряше татко – природата иска да общува с нас, но затова трябва да смирим сърцето си, за да чуем гласа на тишината, чрез която тя общува с всичко живо.

Така и не успях да я чуя, навярно сърцето ми беше твърде буйно, за да достигне тишината за която говореше баща ми. Светът беше друг в него и навярно това ме караше, да се чувствам далечен и чужд.

Майка ми го разбираше по-добре, може би защото познаваше смирението, или от любов, не знам.

Като дете го обожавах, после любовта премина в отчуждение, а то – в срам. Срам от странностите му, от това че беше различен, чужд, както за мен, така и за онези с които живеехме.

С времето, приятелите ми го нарекоха „Лудият Дервиш“. Отне ми време преди да разбера, че “Дервиш“ означава мъдрец, но с „Лудият“ , не се примирих.

Бях на осем години, когато се сбих за първи път с приятел, защото се подигра с баща ми. Повече никой не посмя да го обиди пред мен, но знаех, че продължават да говорят зад гърба ми. Нямаше какво да сторя, за да ги накарам да замълчат, а и той не желаеше да се промени, дори и заради мен. С времето и аз самият започнах да го смятам за луд.

Живеех в Турски квартал и макар, че много семейства бяха вярващи и си имаха своите странности, баща ми се открояваше.

Веднъж с приятелите ми го сварихме в къщи, седеше полугол под ореха в двора със затворени очи, кръстосани крака и длани, сочещи нагоре. Майка не каза нищо, нито аз, дори когато приятелите ми избухнаха в смях. Беше един от откачените му ритуали. След този случай, със седмици избягвах приятелите си, въпреки че, дълго след случилото се, чувах подигравките им зад гърба си. Онзи ден бях бесен, спомням си, че нарекох баща си откачен старец. Бях тийнейджър и цялата ми същност се бунтуваше.

Една вечер се върнах пиян. Бях на заведение и се сбих с кръчмаря, който ме нарече синът на „Лудият Дервиш“. Не помня много от случилото се, но помня че се събудих целият в кръв, по средата на някаква локва, пред бара.

Мислех да се върна и да строша всичките му прозорци, но едва стоях на краката си. Затова се прибрах. Баща ми седеше на пейка пред къщата ни и гледаше сякаш в нищото, с онзи странен, налудничав поглед. Погледнах го презрително и понечих да подмина, когато ме сграбчи за ръката. Дръпнах я, но всъщност не помръдна.

− Седни синко – каза с равен и спокоен тон баща ми.

Нямах сили да споря, гадеше ми се, а и краката ми трепериха, затова го послушах.

− Борбата, която водиш с мен, всъщност е с теб самия, нали? – той ме погледна така, сякаш ме четеше. – Нямаш власт над нищо извън теб, затова и гневът ти като отровно биле убива теб, не другите.

Не ми се слушаха глупостите му, тръгнах да ставам, но той ме възпря.

− Лудият Дервиш сине, смяташ че съм аз, но грешиш той е онова, което виждат останалите в мен като отражение на собствените им страхове, ако искаш да знаеш кой съм за теб – той постави длан върху моята – попитай сърцето си, може би тогава ще спре и болката, и битката, която водиш с теб самия, а и с другите.

Застинах, от къде знаеше за какво съм се сбил. Думите му, сякаш за първи път достигнаха до мен. Защо наистина, ме вълнуваше толкова какво мислят другите за него? Той беше такъв, какъвто е, и това не вредеше никому, още повече, беше негово право. Някога, когато бях още дете, дори ми допадаха странностите му, докато не пораснах и съзрях колко различен беше наистина.

Бащата на Артур караше камион със стока от която крадеше. Барманът, който Орхан наричаше „татко“ с презрение, продаваше присвоен алкохол, говореше се също, че предлага и проститутки. Анатоли нямаше представа къде е баща му − беше ги напуснал малко след раждането му. А Васил дори не споменаваше неговия, сякаш не съществуваше в живота му. Определено не бяха бащи за пример, защо тогава, приятелите ми нападаха моя?

Сякаш ме осени: беше ревност, просто виждаха онова, което нямаха и не можеха да получат от техните бащи.

Майка ми беше различна, тя навярно виждаше благостта и любовта в него, затова и никога, не беше изрекла лоша дума срещу татко, а аз едва сега прозрях истината. Отне ми години на борба със себе си и останалите, защото повярвах на думи извън мен самия и душата ми се надигна в негодувание. То не беше към тях, нито към онова което бяха изрекли, а към мен самият. Бях се възпротивил на сърцето си и така бях намерил израз на чувствата си в гнева към другите, понеже беше по-лесният изход.

Това разбиране ми даде спокойствието, за което говореше баща ми и то започна да си проправя път през угнетената ми душа.

Залезът се спускаше под тишината на червено-цветните си багри. Слънцето се снишаваше зад планините на хоризонта. Вятърът шумолеше в листата на стария ни дъб, като поклащаше и цветовете в тревата покрай скромния ни дом. Светът около мен доби свежестта на настъпващата нощ. Погледнах баща си, с топлите му сиво-сини очи зареяни в простора и за първи път почувствах любов. Любов, която не се нуждаеше от думи. Защото именно такава беше онази, която баща имаше към сина си и той към него. Тиха като ветрец в косите им.