категории

четвъртък, 4 май 2017 г.

ВРЕМЕ



·         Ако приемем, че вечност не означава безкрайна продължителност от време, а безвремие, тогава вечният живот принадлежи на тези, които живеят в настоящето.Лудвиг Витгенщайн


                                                                           
Стефан се погледна в огледалото. Представи си се с дълга брада, нещо което отдавна искаше да стори, но знаеше, че никога отново нямаше да се случи. Опита да прогони  мисълта за това и прокара острия резец по кожата си. Изплакна бръснача и придърпа подвижното огледало към себе си. Времето беше оставило отпечатъка си върху няколкото бръчки край очите му, който за неговите тридесет и седем години, все още стояха красиво.
Изплакна се и докато напускаше банята, небрежно запрати памучната кърпа в плетения кош за пране. Още докато отваряше вратата чу съчувствения глас на Мая, която изричаше вече познатите му думи към Виктория: че е крайно време да продължи напред, да си намери нова работа и страст в живота.
− На гофрети с шоколад ли ми мирише? − прошепна той в ухото ѝ и я придърпа към себе си.
Мая измърмори нещо в слушалката и натисна червеният бутон, под протестите на Вики от другата страна на линията.
− Продължавам да не разбирам, защо си губиш времето давайки ѝ все същият съвет отново и отново, на какво се надяваш? – той притисна буза към нейната и се загледа в горещата чаша на плота. – Направила си ми и кафе? – усмихна се широко.
− Приятелка ми е! – тя пропусна коментара му. − Утре за нея може да е различен ден и думите ми да внесат промяна в живота ѝ – зад себе си дочу ироничното възклицание на Стефан.
Беше наясно какво щеше да каже и все пак не го възпря. Въпреки че възгледите им бяха различни, тя го обичаше достатъчно, за да му позволи да бъде себе си.
− Знаеш че няма, всичко отново ще се повтори и утре ще чуеш все същите познати думи от нея – той я обърна към себе си. – Разбирам че си идеалистка и силно вярваш както в хората, така и в себе си, но не искам да останеш разочарована ако…
− Недей, не продължавай – пръстите ѝ бяха покрили устните му – наясно съм защо се тревожиш, но повярвай, приела съм го отдавна и съм се научила да живея в тази реалност − целуна го и му подаде чашата с кафе.
Той я проследи с поглед, докато напускаше стаята и почувства порив да я последва. С усилие се възпря. Трябваше да прегледа списъка преди да излязат. Изсумтя и остави в страни кафето си, бръкна в левия си джоб и извади дълъг поизвехтял лист, който до не отдавна бе прекарал години в дървена кутия върху рафта с книги. На него с два почерка − стегнат и сбит, а другият – фин и издължен, бяха записани всички онези неща, за които мечтаеха, но до преди месеци, все не отделяха време да изживеят. През последната половин година след трагичната нощ, не бяха пропуснали и ден в изпълнението им. Това бе превърнало живота им в низ от вълнения, приключения и смях. Той чу пощенската кутия пред вратата им да изщраква и забеляза Мая, която изтича по халат навън. Разгърна отново списъка, но погледът му бе привлечен от чинията с ароматни гофрети до него. След минути Мая влезе.
− Е, днес къде сме? – тя се намести пред него на плота.
Стефан, остави гофретата в чинията, проследи задрасканите редове и с изненада откри, че не беше останало нищо за изпълнение, освен един ред, който Мая ежедневно следваше. Побърза да го нагъне обратно, но преди да успее да каже каквото и да било, тя го дръпна от ръцете му.
− Какво има − изгледа го закачливо – да не съм добавила още някой висок връх, от който се ужасяваш? − погледът ѝ последва задрасканите редове, известно време не каза нищо.
 − Интересно – отбеляза след миг − добре сме се справили, но винаги можем да го допълним, нали така? − тя се усмихна и добави полет с балон към него.
 Сви листа и го прибра в ръчно обрисуваната си с цветя чантичка, която допълваше цветната ѝ ефирна рокля. Стефан опита да възрази. Преди да успее да се изкаже, Мая го поведе към вратата. Близо до входа се засякоха с възрастната си съседка, госпожа Маринова и йоркширския ѝ териер, с който изумително си приличаха: свъсени вежди, малки любопитни очички и несдържан темперамент. Възрастната дама им се усмихна механично като ги премери от глава до пети. Двамата кимнаха в отговор и забелязаха нарастващото в нея желание да ги заговори. Стефан стисна Мая за ръката и забърза крачката си, когато внезапно тя се отскубна от него и се спря. Объркан той я изгледа. Двете жени поведоха разговор, който изглежда се понрави на по-възрастната. Сякаш измежду другото, Мая вметна за намаленията в кварталната аптека и по-конкретно, на лекарствата за високо кръвно.
− Нужно ли беше? – свъси вежди.
− Стига, не мога да продължавам да гледам как линейката всеки ден я изнася на носилка, когато знам, че съм можела да сторя нещо. Нима ти не подсказа на онзи просяк, къде има изпаднала двайсетолевка.
− Да, но той беше окаян, докато тя е просто устата клюкарка.
− И все пак е човек, за когото можем да направим нещо добро – възмути се Мая.
− Трябва да ти сложат ореол, знаеш ли?
Мая въздъхна.
 – Не съм много далеч от това, струва ми се.
Стефан прехапа устни, сведе глава, бръкна в джобовете си и тихо продължиха по пътя. Денят беше все така прекрасен и слънчев. Нищо не издаваше, че предстоеше да вали, освен увереността му в това. Дърветата бяха отрупани с плодове, въздухът ухаеше на цветя, край тях се носеше песента на славей, а някъде в далечината се дочуваха тихите почуквания на кос. Въпреки ранния сутрешен час парковете вече се пълнеха с хора, а лятното слънце напичаше все по-силно, докато се разхождаха по алеята през горичката. Усмивката не падаше от лицето на Мая, тъмните ѝ къдрици бяха повдигнати високо и няколко декоративни маргаритки красяха косите ѝ. Стефан с наслада наблюдаваше детската еуфория с която Мая се любуваше на природата и с охота игнорира дразнещото шумолене на торбичката в ръката му.  Тя посочи широко незасадено място и се затича към него.
− Не е ли идеално? − засмя се и разпери ръце.
Той кимна видимо развеселен от танца ѝ.
 Подобно самодива, пристъпи на пръсти към него и закачливо дръпна торбичката от ръцете му, седна на краката си и извади от нея фиданка, бутилка вода, лопатка за засаждане и малък плик с тор. Изкопа в земята дупка, постави внимателно в нея малкото дръвче, хвърли пръст, после тор, поля я с вода и повтори.
Стефан я наблюдаваше. Въпреки че я беше виждал многократно да го прави през последната половин година все още го изненадваше въодушевлението, с което подхождаше към засаждането на всяко дръвче.
− Ако е писано, ще порасне прекрасна върба – тя се изправи и протегна калните си ръце към него.
− Не ти ли омръзва всеки ден да го правиш? – той наклони шишето и ѝ поля.
− Не, защото знам, че някой ден, някое от тях ще се хване и ще продължи да расте много след като мен вече ме няма. Това би придало смисъл на живота ми − Мая тръсна ръце и прибра обратно бутилката.
Стефан с усилие потисна нарастващото като плевел в гръдта му негодувание. Двамата седнаха на тревата. Дивата шир около тях им подейства отпускащо. В близост се разкриваше спокойно, чисто езеро, водите на което едва забележимо помръдваха, разклатени от вятъра, носещ по повърхността му листа и цветове.
− Някога представял ли си си че животът ни ще е такъв?
− Какъв? – приведе се над нея.
− Като постоянно повтарящ се филм – погледът ѝ се носеше по чистото езеро – не ти ли липсва утрешният ден?
− Ни най малко, защото имам теб, а това го прави различен и вълнуващ всеки път.
Водите се раздвижиха и по тях прибягаха водни кончета. Не беше виждала такива от доста време. Това я накара да се усмихне.
− Разбирам, че днес също може да е различен, но той не носи чак такава непредсказуемост като утрешният ден, който често е забулен в мистерия.
Стефан я притисна към себе си и също като нея потъна за кратко в играта на водните кончета.
− Не и за онези, които живеят за вчера или утре. За тях днес никога не идва и като осиротял просяк, не носи нищо в себе си. Но за тези, като нас, познали силата и магията на днешния ден, утре е просто дума напомняща ни, че всичко, което имаме е днес.
Тя изпрати с поглед и последното водно конче. Познаваше дните си до болка, всеки един от тях, през последната половин година. Новините и предаванията никога не се променяха, хората следваха едни и същи познати стъпки и действия. Времето не носеше изненади, светът беше еднакъв всеки ден. И все пак се беше научила как да избяга от рутината му. Нови места, нови хора, храни и филми, четеше разнообразна литература и следваше мечтите си. Експериментираше с лимитите на собственото си „Аз“ и най-вече, беше се научила да държи съзнанието си будно за малките, незабележими неща в света около нея. Това я караше да усеща живота отново. За нея беше истинско откровение, когато разбра, колко сляпа е била за тях: силата на крехката маргаритка, избила между каменните плочки; бездомника, споделил малкото си храна с уличното псе; майката долитаща до гнездото с червей, за да нахрани малкото си и всички тези съществени, макар и незабележими неща, които бяха като цветове, открояващи се в света около нея, придаващи му нов смисъл. Да, Стефан беше прав: магията на утрешният ден можеше да я открие и днес. Но само утре можеше да накара зеленото дърво да съблече премяната си, а малката птичка в гнездото да полети, затова и двете бяха нужни на света, за да расте и да се променя и тя все по ясно разбираше това.
 − Понякога се чувствам така, сякаш ми бе подарено време, което не ми принадлежи, само за да се науча, как да обичам живота усмихна се тя горчиво.
Той я придърпа внимателно и я притисна към гърдите си. Тишината край тях бе загубила лекотата и сладостта, която носеше по-рано и бавно започна да натежава.
− Все още смятам, че ограбвам живота ти и онова, което би могъл да имаш. Може би – поколеба се тя – ако знаехме как, бихме могли да…
− Не! – той се изправи и пръстите му се впиха в раменете ѝ Дори на шега не изричай тези думи! Онова което ти бе дадено като дар, нямаш право да се отричаш от него, дори ако знаехме как, дори тогава... не разбираш ли, има причина: както ти сама каза, да си тук, да си жива. Моля те…
Очите ѝ се напълниха със сълзи и тя извърна глава в страни.
Вече не съм сигурна, дали принадлежа на този свят, на това време.
− Хей, погледни ме – той сведе глава, за да срещне очите ѝ – погледни ме!
Мая се обърна към него.
− Нямаш власт над времето, никой няма, то само те избра и те направи част от него. Не разбираш ли? И без друго всички имаме единствено днес.
− …освен онези, които принадлежат на вчера – допълни тя.
Сърцето му се сви. Затвори очи и я притегли обратно към себе си. Мокри капки се отпечатаха върху ризата му и оставиха студена следа там, където лицето ѝ се притискаше към гърдите му.
                                        *                     *                *
Няколко часа по-късно двамата се носеха с балон по обсипаното с рохки облаци небе. В далечината забелязваха малки точици, подобни на реещи се в простора птици. Слънцето препичаше над тях, а отдолу София изглеждаше спокойна, обратно на забързания ритъм в който живееха жителите ѝ. Мая бе възвърнала доброто си настроение. Косите ѝ се вееха с вятъра, а ароматът на жасмин от тях  се разнасяше из въздуха. Стефан знаеше колко силно обичаше да лети, което му припомни деня на срещата им. Беше преди близо десет години. Тя бе инструктор, а той − рожденик, възползващ се от предоставения от колегите му подарък - полет с балон. Мразеше височините, но тя беше превърнала пътуването им във вълнуващо приключение. Тогава разбра, че Мая бе всичко, което бе търсил и си обеща, никога да не я изостави. Той се облегна на коша, искаше му се да престане да мисли. Просторът беше опияняващ и двамата летяха в тишина. Ако само можеше − мислите му отново нахлуха неконтролируеми – Мая да разбере, колко много значеше за него и колко незначителен би бил утрешният ден без нея… но, не, нямаше как да обясни онова, което единствено времето можеше да разкрие пред нея. Искаше му се  да можеше да ѝ покаже, че „сега“, бе всичко от което се нуждаеха. Той бръкна в десния си джоб, извади триъгълен, черен кристал с издълбан кръг, чиито стрелки сочеха шест и четиридесет и три.
Сивите, искрящи точици по него го отведоха половин година назад в мислите му. Нощта беше дъждовна антиквариатът беше затворил врати, преди повече от час. Имаше още няколко вещи, които трябваше внимателно да изучи и да определи стойността им, затова беше решил да остане до малко по-късно. В ръцете си държеше камък, чийто произход, състав и време му убягваха. На гърба на кристала се забелязваха древногръцки символи, които бяха трудни за разчитане, поради сложността и дребния шрифт, с който бяха изписани. Работата го беше погълнала изцяло, без дори да заподозре, че може би, там някъде, единствената жената, която някога бе обичал, издъхваше. Телефонът иззвъня, минути по-късно вече стоеше до нея в болницата, притиснал ръката ѝ до устните си, а с другата нервно премяташе камъка, останал в джоба му. Неусетно беше завъртял стрелките му назад, докато в мислите и реалността им, беше върнал времето до мига, в който тя отново щеше да е жива. Мисъл и движение, дали това бе всичко или пропускаше още нещо? От тогава денят им непрестанно се повтаряше, до момента в болницата, когато линията на екрана се изправи и сестрите влетяха с викове в стаята. Той изплува от спомените си и машинално прибра обратно камъка.
Твърде много въпроси и прекалено малко отговори, помисли си той. Тъмният кристал се беше оказал прекалено голяма загадка; не беше описан в никоя книга, дори в тази за Кронос − древногръцкият бог на времето. В старите записки и документи не се споменаваше за подобен камък, а преводачите, с които се беше свързал не успяха да разпознаят йероглифите на гърба му. Всичко, което знаеше за него бе, че един ден, просто пристигна в антиквариата заедно с други вещи: сребърни свещници, музикална кутия, без особена стойност и златен скиптър, останали след смъртта на някакъв старец. Вещи, който, взети заедно, не носеха никаква обща основа, освен собственика, който ги беше донесъл − племенник на покойния. Но дори и той не знаеше нищо за кристала. За него, очевидно беше без значение.
− Добре ли си? – Мая се приближи и го прегърна.
− Да, просто се бях замислил – все още му беше трудно да се върне към реалността.
− За камъка ли?
Топлият ѝ дъх по врата му го накараха да настръхне.
− Познаваш ме добре − той се извърна с лека усмивка.
− Така е – опря глава на рамото му.
Двамата потънаха в тъмно сивите облаци в далечината.
 – Понякога се питам, какво ли е да изживяваш една и съща реалност; раздяла, любов, провал, победа, смърт, рождение… отново и отново, без да осъзнаваш, че се случва, при това с фалшивото съзнание, че някога ще излезеш от порочния кръг на болка и огорчение, и ще продължиш напред.
Стефан не отговори. За него деня да продължи хода си бе равнозначно на това да я загуби за винаги. Мисъл, която не можеше да приеме.
− Всички тези хора – продължи тя – чувствам се отговорна…
− Мая, те не помнят нищо от онова, което вече са преживели.
− Може би не те, но душите им помнят. Белезите останали върху тях, като наслоен отпечатък, натежават и образуват гнойни рани, които бавно ги тровят отвътре.
Тя отмести очи от него и се подпря на коша.
– Познавам това чувство, Стефан...
 Тъмните облаци над тях ставаха все по тежки и плътни. Вятърът носеше студени вълни, които брулеха лицата им, въздухът миришеше на влага. Наближаваше бурята, за която и двамата знаеха, че предстои.
− Душата ми е уморена, любов, не намира мястото си нито сред живите, нито сред мъртвите − тя замълча.
 Думите ѝ звучаха леки и спокойни. В тях нямаше нито болка, нито съжаление. Тя се обърна.
– Животът ми даде повече, отколкото някога бих поискала: теб и разбирането, че съм жива − по лицето ѝ се плъзна усмивка.
Стефан сведе глава и забеляза пощенския плик, който Мая държеше. Краят му бе разкъсан. Дори и така разпозна подателя, беше от Оксфорд, Англия. Тя постави белия листа в ръцете му, кимна, отстъпи в страни и отправи взор в сумрачния простор.
Плика потрепери, натежал, като затаения дъх в гърдите му, който му подсказваше че бе открила отговора на загадката. Само след миг тъмна сянка се спусна над тях.  Изпод притъмнялото небе, по въздуха се разнесоха познати щрихи, подобно на песен:
 Не жали по мен...
Не казвай че си тъжен...
Смъртта ми може да изглежда залез...
Но всъщност тя е изгрев...[1]
Капки дъжд се разбиха в ръба на плетения кош. Балона се спусна плавно надолу, подобно ефирна коприна понесена от вятъра, докато дъното му не се удари във влажната почва под тях и застина.







[1] Мевлана Дж. Руми

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Куфарчето

Нощта се спускаше изпод сумрачното небе. Тъмни, тежки облаци падаха над Лондон. Измежду дърветата вятърът сърдито свистеше, поклащаше к...