В ТИШИНАТА НА БАЩИНОТО СЪРЦЕ

Баща ми никога не влизаше в спорове. Душата му беше кротка и спокойна, като сутрешен летен ветрец, заигран с житните класове в полето. Той обичаше природата, виждаше в нея божественото съвършенство, отвъд което съществуваше всичко. Когато плъзгаше четката си по платното, не рисуваше, а създаваше симфония от цветове и багри, както сам наричаше творбите си.

− Природата, сине – ми каза той веднъж – не можеш да я пресъздадеш с никой цвят или боя, можеш единствен да я усетиш с пръстите на дланта си – баща ми докосна върховете им – и така, да запечаташ съвършенството ѝ в сърцето си.

Той остана взрян в простора, лицето му беше спокойно, сякаш в хармония с времето.

− Онова което правя на платното си – продължи татко – е като музика за душата в цветове, която, подобно на вятъра, рисуващ с цветния прашец и аз улавям само частица от красотата ѝ.

− В действителност – баща ми повдигна вежди, като продължаваше да плъзга четката си по платното – никой човек или творба не може да улови цялата тази цветна палитра, създадена от Бог за нас.

Той затвори очи, а по лицето му се разля неописуема наслада.

Наблюдавах го в онзи миг и се питах, какво ли е сърцето ти да е така извисено, за да виждаш онова, което остава скрито за очите.

Той гледаше звездите, но съзираше светове отвъд тях. Докосваше земята, само за да отдаде почестта си към тази, която дарява живот и енергия. Слушаше вятъра, сред който улавяше гласовете на онези, чиито души и спомени все още живееха сред нас, запечатани от стъпките им във времето и пространството.

− Тя ни говори сине – повтаряше татко – природата иска да общува с нас, но затова трябва да смирим сърцето си, за да чуем гласа на тишината, чрез която тя общува с всичко живо.

Така и не успях да я чуя, навярно сърцето ми беше твърде буйно, за да достигне тишината за която говореше баща ми. Светът беше друг в него и навярно това ме караше, да се чувствам далечен и чужд.

Майка ми го разбираше по-добре, може би защото познаваше смирението, или от любов, не знам.

Като дете го обожавах, после любовта премина в отчуждение, а то – в срам. Срам от странностите му, от това че беше различен, чужд, както за мен, така и за онези с които живеехме.

С времето, приятелите ми го нарекоха „Лудият Дервиш“. Отне ми време преди да разбера, че “Дервиш“ означава мъдрец, но с „Лудият“ , не се примирих.

Бях на осем години, когато се сбих за първи път с приятел, защото се подигра с баща ми. Повече никой не посмя да го обиди пред мен, но знаех, че продължават да говорят зад гърба ми. Нямаше какво да сторя, за да ги накарам да замълчат, а и той не желаеше да се промени, дори и заради мен. С времето и аз самият започнах да го смятам за луд.

Живеех в Турски квартал и макар, че много семейства бяха вярващи и си имаха своите странности, баща ми се открояваше.

Веднъж с приятелите ми го сварихме в къщи, седеше полугол под ореха в двора със затворени очи, кръстосани крака и длани, сочещи нагоре. Майка не каза нищо, нито аз, дори когато приятелите ми избухнаха в смях. Беше един от откачените му ритуали. След този случай, със седмици избягвах приятелите си, въпреки че, дълго след случилото се, чувах подигравките им зад гърба си. Онзи ден бях бесен, спомням си, че нарекох баща си откачен старец. Бях тийнейджър и цялата ми същност се бунтуваше.

Една вечер се върнах пиян. Бях на заведение и се сбих с кръчмаря, който ме нарече синът на „Лудият Дервиш“. Не помня много от случилото се, но помня че се събудих целият в кръв, по средата на някаква локва, пред бара.

Мислех да се върна и да строша всичките му прозорци, но едва стоях на краката си. Затова се прибрах. Баща ми седеше на пейка пред къщата ни и гледаше сякаш в нищото, с онзи странен, налудничав поглед. Погледнах го презрително и понечих да подмина, когато ме сграбчи за ръката. Дръпнах я, но всъщност не помръдна.

− Седни синко – каза с равен и спокоен тон баща ми.

Нямах сили да споря, гадеше ми се, а и краката ми трепериха, затова го послушах.

− Борбата, която водиш с мен, всъщност е с теб самия, нали? – той ме погледна така, сякаш ме четеше. – Нямаш власт над нищо извън теб, затова и гневът ти като отровно биле убива теб, не другите.

Не ми се слушаха глупостите му, тръгнах да ставам, но той ме възпря.

− Лудият Дервиш сине, смяташ че съм аз, но грешиш той е онова, което виждат останалите в мен като отражение на собствените им страхове, ако искаш да знаеш кой съм за теб – той постави длан върху моята – попитай сърцето си, може би тогава ще спре и болката, и битката, която водиш с теб самия, а и с другите.

Застинах, от къде знаеше за какво съм се сбил. Думите му, сякаш за първи път достигнаха до мен. Защо наистина, ме вълнуваше толкова какво мислят другите за него? Той беше такъв, какъвто е, и това не вредеше никому, още повече, беше негово право. Някога, когато бях още дете, дори ми допадаха странностите му, докато не пораснах и съзрях колко различен беше наистина.

Бащата на Артур караше камион със стока от която крадеше. Барманът, който Орхан наричаше „татко“ с презрение, продаваше присвоен алкохол, говореше се също, че предлага и проститутки. Анатоли нямаше представа къде е баща му − беше ги напуснал малко след раждането му. А Васил дори не споменаваше неговия, сякаш не съществуваше в живота му. Определено не бяха бащи за пример, защо тогава, приятелите ми нападаха моя?

Сякаш ме осени: беше ревност, просто виждаха онова, което нямаха и не можеха да получат от техните бащи.

Майка ми беше различна, тя навярно виждаше благостта и любовта в него, затова и никога, не беше изрекла лоша дума срещу татко, а аз едва сега прозрях истината. Отне ми години на борба със себе си и останалите, защото повярвах на думи извън мен самия и душата ми се надигна в негодувание. То не беше към тях, нито към онова което бяха изрекли, а към мен самият. Бях се възпротивил на сърцето си и така бях намерил израз на чувствата си в гнева към другите, понеже беше по-лесният изход.

Това разбиране ми даде спокойствието, за което говореше баща ми и то започна да си проправя път през угнетената ми душа.

Залезът се спускаше под тишината на червено-цветните си багри. Слънцето се снишаваше зад планините на хоризонта. Вятърът шумолеше в листата на стария ни дъб, като поклащаше и цветовете в тревата покрай скромния ни дом. Светът около мен доби свежестта на настъпващата нощ. Погледнах баща си, с топлите му сиво-сини очи зареяни в простора и за първи път почувствах любов. Любов, която не се нуждаеше от думи. Защото именно такава беше онази, която баща имаше към сина си и той към него. Тиха като ветрец в косите им.

ЖЕНАТА В ОГЛЕДАЛОТО

− Его-о-о!

В небитието се разнесе гръмък глас. Егото се огледа конфузно и се сви на кълбо.

− Да, Боже, как мога да бъда полезен – отговори с трептящ глас.

− Его, за какво те изпратих на земята при онзи човек, каква е мисията ти там? – гласът продължи да кънти покрай него.

− Ами, Боже − то се повдигна и се постара да изглежда непоклатимо − за да направлявам човека в земните му дела, когато душата му не е в състояние да се справи с паденията, наложени под натиска на моралното общество.

− Правилно. А ти какво свърши с този човек?

− Но, Господи, той е недостоен за мен – Егото се изду. – Дай ми друг с повече таланти, по-красив и достоен за съвършенството ми.

− Вече ти дадох трима, които провали! – Господ изгърмя и небитието покрай него се разтресе. – Провалиш ли и този човек, ще бъдеш освободен от длъжност и прокуден!

− Ама Боже… − светлината му помръкна.

− Повече никакви извинения, Его! Месец човешки живот, имаш само толкова, за да ми покажеш че си способен – каза Господ − или знаеш какво следва – последното изгърмя и настана отново тишина.

*            *            *

Входната врата се хлопна пред Нора. Беше изпратила децата на училище. Обърна се и се заслуша в тишината настанала след тях. Най-накрая беше сама. Мина покрай хола и забеляза кривнатото каре върху масата, върна се и го изправи. Сега вече всичко беше изрядно. Бе успяла да разчисти след децата преди да ги изпрати и да си приготви кафето и вестника. Имаше само няколко минути, които бяха изцяло нейни, преди да се заеме с домакинството. Беше вторник и вече знаеше какво предстоеше: да изпере, да приготви обяд, който според списъка върху хладилника щеше да е същият, като предишния вторник. След което, да зареди миялната и сушилнята, и да напазарува преди да се приберат децата. От един до девет беше на работа в хотела, така че тези минути бяха безценни за нея. Това бе нейното време за наслада. Тя отпи бавно от кафето, за да му се наслади и се загледа през прозореца на балкона. Животът ѝ много приличаше на добре изготвен график, в който всяка минута бе задължение, което не ѝ носеше никакво удовлетворение. Тя въздъхна дълбоко. ,,Поне имам децата, нали за тях всички живеем‘‘. Тези думи не ѝ донесоха успокоението, на което се надяваше и тя допи наведнъж останалото кафе. Впусна се в задълженията си и постепенно забрави за налегналата я депресия. Когато приключи с всичко все още имаше време за душ, преди да излезе да напазарува. Влезе в спалнята и свали блузата си. Изпод нея изпъкналото ѝ мише коремче, стърчеше под прилепналия ѝ потник. Тя го глътна и се завъртя в страни пред огледалото. Без него се оформяше приятна талия. Усмихна се. Заглади няколкото непокорни кичура пред очите си и потупа малките фини бръчици, с нелепата идея, че ще ги заличи. Внезапно я осени − скоро навършваше тридесет и шест години.

„Какво се случи с мен“. Тя прокара пръсти по лицето си. „Имах толкова мечти: да стана писател, да изживея приключение, да се влюбя отново и отново – тя се усмихна тъжно − но вместо това…“ Изведнъж силно и се прииска да си запали цигара.

− Не! – извика на себе си. − Силна и независима жена съм… Обичам се! Обичам и живота, който водя – започна да си припомня утвържденията на Луиз Хей. – Тялото и духът ми са преизпълнени с енергия. В процес съм на позитивни промени в живота си и заслужавам най-доброто… О, кого ли заблуждавам с тези глупости – тя махна с ръка срещу себе си.

− И ето защо постоянно се проваляш! Ще доведеш ли изобщо нещо до край?! – собственият ѝ образ изкрещя срещу нея, оживял.

− Ама какво?! − тя подскочи назад, удари крака си в леглото и падна върху него. − Откачих!

Тя пропълзя по него изпънала шия и се вгледа в образа, който досущ приличаше на нея. Същите джинси, същият потник и рошава, прихваната на висок кок, тъмна коса.

− Де да беше, колко главоболия щеше да ми спестиш, поне по-лесно щяхме да комуникираме. Нямаш представа, колко по-разбрани са лудите в сравнение с тези, които се наричате нормални. Е-е-е, като казвам луди – отражението направи жест с ръка. − Нямам в предвид онези, тоталните перковци, където създанията от долния свят ги ползват като мулета…

Нора се наблюдаваше с отворена уста, изпод изумения си поглед.

− Ама ти какво си се втренчила така, сякаш никога не си се виждала – образът ѝ присви очи и постави ръце на кръста си.

− Случи се, Господи случи се! – стана и бръкна в горното чекмедже на раклата. Под дрехите си беше скрила от децата малка бутилка с бренди, отвори я и отпи голяма глътка. Раменете ѝ увиснаха под тежестта на отпуснатите ѝ ръце и тя въздъхна тежко седнала на края, на леглото.

− Добре ми казваха колегите, че от стрес ще откача, да си пийвам по малко, това разпускало, ама чух ли ги? – мърмореше под носа си забила поглед в пода, като от време на време надигаше бутилчицата.

− Ама ти сериозно ли?! Опитвам се да водя разумен разговор с теб, а ти ще ми се наливаш с алкохол. Никакво възпитание ли нямаш?

 Тя подскочи. Едновременно ѝ се искаше да побегне и да остане, поне докато довърши брендито. Замаяна от шока, Нора стана и без да каже дума, се измъкна от стаята. Влезе в банята и обилно поля лицето си с ледена вода. Кожата и настръхна, почувства се освежена. Надигна глава, подпря ръце на мивката и с облекчение се усмихна. „Криза, беше просто криза от преумората“.

− Как ли пък не! − гласът изкънтя зад нея.

Тя подскочи и се завъртя към правоъгълното огледало на стената, като почти седна в мивката.

− Стига, това не може да е истина! – изстена.

− Виж какво, ако настояваш, ще крещя в главата ти, но казано честно, предпочитам да си поговорим лице в лице  – продължи настоятелно гласът, без да отдаде внимание на уплашеното ѝ изражение.

− Ти, ти истински ли си, тоест…  – тя запелтечи – не си ли плод на лудостта ми?

− Дай да се изясним. – с досада продължи образът. − За съжаление, още не си откачила, ако беше, вероятно нямаше да ми се налага да те гоня из цялата къща.

− Ама, ама… как така, защо, к-какво искаш от мен?

− Я се стегни малко и стига си пелтечила! – гласът изрева. – Заради теб аз го отнесох. Ох, защо все на мен такива се падат? – образът закрачи напред-назад из огледалото. − Слушай, ако до месец не те превърна в някой, който да е нещо повече от торба със съжаление ще ме изритат.

− Чакай малко, заради мен ли, какво общо имам аз с теб?

− Какво ли? Я се вгледай по-добре.

Нора се наведе напред и усилено се втренчи в образа, но освен себе си не виждаше друго.

− Ама ти какво… знаеш ли, остави – отражението помаха с ръка. – И очакват от теб да сътворя нещо велико – промърмори образа и се чу дълбока въздишка.

– Аз съм твоето Его! – гордо се изду то и повдигна брадичка, сякаш съобщаваше за пристигането на кралска особа.

− Моето какво? – Нора го наблюдаваше с отворена уста.

В това нямаше никакъв смисъл. Егото беше част от нея, всичките ѝ желания, всичко: жаждата да бъде, да се доказва. Онази част от нея, която бе запечатана дълбоко като отражение на разбирането ѝ за собственото ѝ „Аз“ във другите. Това беше тя. Как бе възможно да съществува извън нея.

− Его! – извика то. – Така, да се заемаме за работа – махна с ръка и продължи. – Добре, а сега, какво ще правим с теб?

− В какъв смисъл?

Чувстваше се все по-объркана. Мисълта, че се побърква, още се прокрадваше и тя плахо поглеждаше към остатъка от брендито.

− Ами виж се само на какво си заприличала, срам ме е да кажа, че съм твоето Его, не знам как началството още не ме е изритало.

Тя го изгледа презрително, въпреки че се изкушаваше да попита за какво началство говори. Все пак се сдържа.

− Сега какво, засегна ли се? – образът я погледна с лека насмешка. – Признай, дори ти не харесваш онова, което виждаш: протрити джинси стара блуза, овехтял потник, мазна коса и никакъв грим. Как очакваш другите да те харесват? Къде са приятелите ти? – продължи то. − Затворила си се в къщи и малкото свободно време се ровиш в тъпи вестници, Фейсбук или гледаш сапунки. Това ли е животът, за който мечтаеше, за това ли съществуваш?

Тя се изчерви. Опита да възрази, но срещу кое? Беше вярно, чувстваше се потисната, унизена, безразлична към всичко, дори към себе си. Нямаше стимул, нито желание за промяна. Дните ѝ минаваха, като един, всеки от тях, без съпруг, забавления и с куп задължения.

− Добре и сега какво? – тя наблюдаваше Егото си предизвикателно. – Как смяташ да промениш всичко това?

− Като си вземеш душ.

− Душ? – тя го изгледа с надсмешка. – Това ли е всичко, душ? Нищо чудно, че началството се кани да те изрита.

− Хей! Първо, никога не съм казвал, че ще ме изритат – Егото повдигна пръст. – И второ, невъзможно е да се покажеш в този вид навън – то смръщи погнусено нос. – Освен това, всяко начало започва с малки стъпки, в твоят случай с гореща баня. Като свършиш, искам да те видя с грим, прическа и облечена в нещо свястно, без дупки – то се изхили на презрителния ѝ поглед. − След което ще позвъниш на шефа си, че имаш семейни въпроси за решаване. Крайно време е да излезеш от тази бърлога.

− Искаш да излъжа, за да не отида на работа? Ами децата?

− Да излъжеш, глупости – Егото се ухили конфузно. – То си е самата истина, въпросът е семеен и не подлежи на отлагане. А децата са четиринадесет и дванадесет годишни, крайно време е да се научат сами да си сервират обяда.

Тя присви очи и направи комична гримаса. Все пак последва съветите му. Взе си дълъг и релаксиращ душ, после изкара новата си рокля от гардероба – имаше я от четири месеца, но никога не я беше обличала. Изсуши косата си − като междувременно Егото се отстрани, за да я остави да се нагласи − и постави нежен, но изразителен грим на лицето си. Смяташе, че беше загубила умението си да се гримира, но се оказа, че е като карането на колело: веднъж научиш ли се, е за цял живот. Тя се огледа в огледалото и едва се разпозна.

− Прекрасно – възхити се Егото, отново появило се на огледалото в спалнята – явно съм грешал, в теб все пак има нещо.

Нора се изчерви.

− А сега? – Тя заглади роклята си.

 Сега излез с вдигната глава, забавлявай се, запознай се с нови хора, отиди до библиотеката и после направи всичко онова, което обичаш и те изпълва с живот − запиши се на йога, пътувай, пиши, както винаги си мечтала. Докажи на всички, че си повече от това, което виждат в теб – Егото вирна носле.

− Какво, това ли е? Цялото ти напътствие, великия ти урок?

− Да, това е! − то се ухили срещу нея.

− И сама можех да се сетя. Нямаше нужда да ми изкарваш акъла, за да ми кажеш неща, които са ми известни.

− Тогава защо чака до сега?

− Не знам, предполагам…

Тя потърси точната дума, но не я откри. Вероятно след развода, беше забравила как отново да бъде красива и да сияе. Усмихна се и си пое дълбоко дъх.

− Хайде, изчезвай – Егото я подкани. − Едва ли отново ще ме видиш, но определено ще ме чуеш, нали съм част от теб, трудно ще се отървеш от мен – то се засмя и преизпълнено със задоволство изчезна.

Чак сега, когато остана сама със собственото си изражение, забеляза разликата между двете. Егото ѝ беше гордо, решително, с твърд поглед и непоколебим дух. В гласа му се четеше надменност и високомерие, но все пак, струваше ѝ се, можеше да му се довери. Тя потрепна. Долови онова, което беше приготвило за нея, предстоеше ѝ дълъг път, но беше готова да го извърви до край.

− Добре, да видим тогава, какви ще ги забъркаме с теб − тя се засмя и заглади роклята си пред голямото огледало, завъртя се на токчетата си и излезе.

*            *            * 

Месец човешки живот по-късно:

−Его-о-о!

− Да, Боже.

− Трябва да призная, че ме изненада. Жената, която ти беше поверена, намери себе си и пътя, който и беше отреден като писател. Скоро всички ще научат името ѝ и мъдростта, която беше вложена в нея, няма да се затрие.

− Благодаря, Боже, но трябва да призная, че не винаги се вслушваше в мен.

− И по-добре, Его, и по-добре. В противен случай щеше да я погубиш, както стори с другите си повереници. Добре е когато човек се вслушва и в сърцето си, не само в Егото.

− Е, предполагам.

− Не предполагаш, Его, не лъжи, не е присъщо на природата ти! Но и да се проваляш не е и все пак, и това се случва. Ето защо балансът е важен във всяко нещо.

− Така е, Боже – Егото се изду.

Бог се разсмя гръмко и се изгуби в небитието.