− Казаха ми да дойда при теб – младежът се
спря до ръба на отсечената скала, където седеше изпостял старец с хлътнали очи
и отнесен поглед.
− Така ли ти казаха? – едва чуто прошепна.
Момчето застана до него. Краката на
възрастния се подаваха изпод дълга роба, косите му бяха побелели, също като
брадата покрила лицето му и блестяха на сребристи нишки под чистото, сиво небе.
− И как разбра, че аз съм онзи, който ти
трябва? – старецът говореше тихо и равно, а гласът му, подобно ромолене на
поток, носеше покой.
− Хората – свъси вежди момчето и приседна
до стареца − всеки път, когато се доближавах до някого, се намираше друг, който
да каже: „Погледни какво стана преди, не
се ли поучи от миналото? Защо ти е да
повтаряш все същите грешки? Еди кой си опита и се провали, защо мислиш, че ти
ще се справиш? Миналото е мъдро, в него има знание, уроци, поучи се от тях,
опознай го.“ И ето ме, тук съм пред теб, за да ме научиш.
− Значи искаш да знаеш, така ли?
Момчето повдигна рамене. До стареца
изглеждаше малко, дребно и свито. Ръцете му бяха сключени, а краката − прибрани
пред него, в очите му се четеше неувереност. Изглеждаше като загубено дете до
гигант, какъвто бе по-възрастният, макар и вече изтощен и блед.
− А ти, на всичко ли ще ме научиш? –
изпъна се то.
− Щом си
тук, значи на всичко.
− Всичко е много, нали така? – зениците му
се разшириха от възбуда.
− Много е − потвърди старецът − особено
ако го трупаш в себе си.
Мрачно се усмихна, притвори очи и дълбока въздишка
се откъсна от него. Бледа сиво-синя сянка затрептя и заискри от възрастния, тя
се откъсна и неспокойна заподскача до тях. После спря и сякаш съзряла нещо пред
себе си, се понесе към скалата. На отсрещна ѝ страна я очакваха останалите,
подобни на нея блуждаещи цветни пламъчета. Те трептяха и танцуваха по зелените
площи. Младежът понечи да попита какво бе това, но старецът продължи, сякаш нищо
не се бе случило:
– Понякога
да знаеш и да не забравяш е тежко, спомените надават глас и искат да бъдат чути,
нали са живи, но да чуеш, значи да го изживееш наново. После утихват и
разбираш, че въпреки трудностите, въпреки тях, си е заслужавало да извървиш
пътя, да израснеш и да познаеш непознатото за теб – старецът се вгледа в
простора и момчето съзря в него нещо близко и сродно.
Пред тях в далечината се изписаха светлини,
сякаш Северното сияние се разля по сумрачното небе. Въздухът, до скоро сковаващ
от студ, започна да се стопля, двамата вече стояха отпуснати на ръба на
скалата. Момчето погледна надолу и с изненада откри, че не виждаше дъното на
пропастта. Макар да му се струваше, че чуваше бързеите на буйни, неспокойни
води, не ги съзираше.
− Изглеждаш
разтревожен – старецът постави ръка на рамото му – няма за какво, още си млад и
силен, за теб ще е по-леко – въздъхна − настоящето винаги е по-силно от миналото.
− А, на теб, защо ти е трудно?
− Опознал съм много битки, някой велики и
храбри, достойни за възхвала, други – дръзки и позорни и не до там почтени,
познах ги − гърлен и дрезгав, гласът му сякаш дереше скалите − и макар земята
да помни кръвта и сълзите, забравя поуките, но не и аз. Живи са, нося ги в себе
си – преви глава, сниши се и гласът му утихна − гласовете им още шептят, мълвят
и на онези, които искат да чуят − той почука с пръст по главата си, изсумтя и рязко
се обърна напред. Лицето му отново се промени.
Младежът се почуди, дали в очите му
съзираше лудост или това бяха лицата на отминалите спомени, изписани по него. Подпря
ръце назад и също като стареца загледа сенките на отсрещната скала. Бяха
цветни, някои от които дори красиви, други бледи, сиви и почти невидими. Те се
движеха плавно и грациозно, сякаш танцуваха валс по тревата, свиваха се в
трептящи пламъчета, протягаха се и виеха като лиани нагоре по дъбовете. Над тях
падаше златиста светлина, огряваше ги и те се протягаха към короната им.
Светлината ги пръскаше и те политаха надолу, като цветен прашец попаднал по
тревата, тихия ветрец ги събираше в едно и отново се издигаха нагоре. Гледката
го опияни и също като стареца, потъна в нея. Внезапно долови вълнение измежду
сенките, повдигна поглед и съзря в небето грамадни соколи. Те кръжаха с
огромните си мощни криле над малкия остров. Извиха се в кръг и с писклив и
остър звук се спуснаха към тях, ноктите им се изпънаха, крилете им хвърлиха
сянка над короните на дърветата, снишиха се и полетяха под тях. Момчето долови
повея от замаха на крилете им. Видя как клоните се раздвижиха като живи и
сивите сенки на птиците се плъзнаха по тревата. Младежа погледна към стареца,
дланите му бяха сключени като за молитва, но изражението му бе спокойно. Прехапа
устни и зачака. Соколите разпериха криле, забавиха полета си и се плъзнаха отново
под дърветата, от които се посипваха живите пламъчета. Цветовете им попаднаха
върху крилете на птиците, те заблестяха в нюансите им и се издигнаха високо с
писък. Огрени от златните лъчи заприличаха на сияйни ангели, танцуващи по
въздуха над дърветата, от които вече не се сипеха цветни сенки, вместо това
трептяха и се виеха към небесата сякаш се сбогуваха. Птиците размахаха криле и
се понесоха към Слънцето.
− Какви са тези сенки на отсрещния остров?
А соколите, какво се случи с крилете им, къде отидоха те? – момчето заекваше от
превъзбуда, очите му шареха, търсещи отговори.
− Сенки ли? Не. Това са само звуците и
цветовете на отминалите животи. Те са тънки и глухи, за да не заглушават онези,
на Настоящето − твоят глас. Цветовете им трептят в
нюансите на спомените, които съдържат в себе си. Някои са по тъмни и мрачни, а
други − светли и блестящи. Но всички те, когато е нужно, достигат до търсещия, слепия
и глухия. Тези там – той посочи няколко бледи пламъчета − са от най-старите
животи, вече почти забравени и изнемощели, постепенно избледняват, докато не
станат едно със светлината на Вишния, за която жадуват или не полетят със
соколите към него. Но трябва да знаеш, че всички те копнеят за Създателя си.
Старецът се усмихна и лицето му стана
много по-младо и свежо.
– А онези − той посочи виещите се,
наситени цветове по тревата, които се опитваха да достигнат до най-високото
дърво преди другите – защо са толкова ярки?
– По-млади
са и нетърпеливи, също като теб – той се усмихна. − Светлината ги влече, но те
още не разбират, времето им не е дошло. Светът се нуждае от опита, който носят
в себе си, човекът също, за да не забравя колко крехко и преходно е всичко.
Момчето се усмихна и сякаш му стана по-леко
на душата. То поклати крака над пропастта. Соколите вече ги нямаше там и небето
се бе обагрило с цветове, светло и топло, Слънцето печеше и над тях. В душата
му се бе настанило спокойствие, което го караше да вярва, че е точно там,
където трябваше да бъде.
− Там от където идвам, хората непрестанно
говорят за теб – продължи момчето, като почукваше петите си в скалния отвес.
− Така е защото не те познават, а онова, което
им е чуждо, ги плаши – старецът потупа добронамерено ръката на младежа.
− Но нали сега се родих, а теб те има от
преди тях. Може да не знам всичко, но знам, че всеки миг е дихание и живот, а
във всяко дихание има и радост и тъга. Знам и че всяко от тях е избор, а всеки
избор гради пътека, по която стъпват. Знам и че тази пътека е животът, по който
преминават, но не знам защо изборът за нея така ги плаши?
Стареца се усмихна.
− Значи знаеш всичко, което ти е нужно.
− Предполагам – въздъхна − гледах човека и
страха му да направи избор. Всеки ден обличаше една и съща изтъркана дреха, на
която окачаше своята рутина и с посърнало лице поемаше по познатия му вече път.
По него избираше единствено онова, което вече познаваше и вместо да съблече натежалата
си до болка рутина и да поеме гол към самопознанието си, той избираше сигурността,
в която няма сигурност, а единствено познатост, непозната и за него. И пак
наивно вярваше, че няма друг път, че това е настоящето му и щастие не съществува,
защото пътечките, които следва, са същите, избрани от още много други като
него. Нима слепотата на човека може да е тъка дълбока?
− Може, може… виж мен. Нима след толкова
битки, познание и победи, не стоя и аз на ръба на забравата.
Момчето сключи посърнало вежди. Старецът
продължи:
− Казваш, че човекът говори за мен, но какво
наистина казва? След цялата мъдрост, събрана през вековете, малцина са онези,
които ме познават и още по-малко тези, които търсят Истината и искат да знаят.
Погледни, нима не пратиха теб при мен, когато самите те трябваше да ме потърсят?
– той поклати глава и устните му станаха тънки като ивички. – Че на какво мога
да науча аз теб, когато Природата ме е създала да те следвам? Мога да разкажа миналото ти и това на много
народи, но то никога не носи същите белези в настоящето. Бих могъл да ти предам
мъдростта на вековете, но тя се мени с времето и човека. Мога да ти пресъздам
войните, но те няма да те научат как да водиш твоите битки, ако се криеш под
отминалата им слава. Познанието, което нося е за да помни човекът стъпките си,
но Настоящето е, за да поема по нови такива.
− Нима казваш, че мога да бъда когото
поискам?
− Та нали за това съществуваш? – старецът
се усмихна. − Виж мен, аз съм стар и изнемощял и макар и да се движа, вървя
след теб, по твоите стъпки. Бъдещето може и да е пред теб, но то расте и бива
единствено онова, което ти избереш за него да бъде. То няма своя воля. Единствено
ти, Настоящето, си свободен да бъдеш всичко онова, което решиш да си. Всеки път,
е път предначертан за теб. Това е най-големият дар, които Съдбата ти е дала.
− А защо не минеш пред мен с мъдростта си
и не ми покажеш най-добрия?
Миналото се просълзи. В очите му момчето
прозря нежност и любов.
Ако
мина пред теб, ще те забавя. Моето знание е обременено с отминали страхове,
какво ще научиш от тях? Докато непознанието
ти е като открехната врата с хиляди възможности, към които да поемеш с човека.
Нима това не е благословия?
Старецът се изправи.
− Струва ми се, трябва да вървим, като че ли
доста се застояхме и двамата.
− Чакай, нали щеше да ме учиш? –
Настоящето скочи на крака и застана пред Миналото.
Аз ли? − разсмя се той. − Че на какво, та
нали следвам стъпките ти, не помниш ли? – Той се огледа за захвърлената си
торбичка. Видя я близо до един храст и я метна през рамо. Отръска праха от себе
си, стисна подпряната на същия онзи храст тояжка и потупа по рамото младежа.
− Ако все пак ти потрябвам, винаги можеш
да погледнеш назад, ще съм близо до теб.
От него се свлече още една сянка и се
отправи към отсрещната скала, на която цветните пламачета танцуваха своят танц
към светлината. Момчето се вгледа в топлите му черти, знаеше че тъгува, по
онези, които се отърсваха като прашен воал, понесени към отсрещния остров – по него,
Настоящето, което днес бе младо, но утре щеше да е част от Миналото, за да се
прероди наново като Настояще. Тъгуваше и по всички онези неизминати от човека пътища
на радост и наслада, тъгуваше, но и се радваше, защото Настоящето го бе познало,
него, своето Минало и бе съзряло Бъдещето си, като пясъчна лагуна, далечно и
красиво. Знаеше, че то се носеше пред него, а в себе си бе събрало мъдростта на
отминалите си дни и силата на всеки иден миг. Момчето знаеше всичко това,
защото разбираше, че Миналото бе част от самия него. Двамата се усмихнаха и
всеки пое своя път, който, макар и еднакъв, бе така различен в същността си
като самите тях.
