Пътят на слепеца

 

                                                             

Затварям очи, тихо е. Тичам, пътят е дълъг, бавно издигащ се към обгърнатия в мрак и неясни светлинки хълм. Онзи, на който е той. Чувам дъха си, забързан също като ритъма на сърцето ми. То бие, удар подир удар, създава живот – моят, но защо ли, ако го нямам в него? Не, няма да мисля, не и така, отказвам! Той е там, любимият ми, само ако го достигна, ако успея… сърцето ми препуска, казвам му да се успокои, но то отказва, иска да го достигне, бърза и аз бързам. Вече не съм сигурна това ли е правилната посока, трябва ли да е толкова трудно? Няма значение, ще се справя. Чувам шум и светлини, приближават ме. Някой идва; дали този някой е видял, че съм сама? Не, не бива... страх ме е, ами ако спре или ме нарани, ще мога ли, ще го понеса ли? Не, не бих могла, ще се скрия, така ще ме подмине.

Виждам храст, там е до самия път, отскачам и залягам зад него. Остър, трънлив, но безопасен. Пронизват ме бодлите му, стискам зъби, но оставам в суровата му сянка. Нищо. И в болката има спокойствие щом е позната. Плаши ме неизвестното, в него сигурността липсва, постоянството − също, а без тях все едно газя на сляпо в капризни води, в които всеки момент мога да потъна.

Неспокойна съм. Ето я, колата приближава, виждам сенките им през стъклото, двама са, едва ли ги познавам. Смеят се. На мен ли? Видяха ли ме да се крия? Навярно са решили, че съм слаба, боязлива. Такава ли съм, страх ли ме е наистина? Не, не съм, това е предпазливост, просто проявявам разум. Изправям се, отново съм на пътя, вървя, имам цел, посока, трябва да стигна до любимия ми, да му припомня, че мен е чакал в мрака. Усмихвам се. Душите ни са свързани, това е повече от любов, съдба е. Оглеждам се в локвата пред мен. Очите ми блестят, както винаги, когато мисля за него. Така знам, че още съм влюбена. Камъчетата скърцат под подметките ми, пързалят се и се прекатурват по стръмния път. Задъхвам се, уморително е да вървиш сам, но и прекрасно. Самотата е красива. В нея съзирам себе си и света, който се отразява чрез мен. Опознавам цветовете на душата си, те помръкват или искрят наравно с мислите ми, подобно малки дъги, отражение на собствения ми живот. Продължавам, мислите ми ме разсейват, приятно е. Дробовете ми се изпълват с въздух. Повдигам очи и протягам  ръце към обсипаното със звезди небе.

Нощта, дали и тя чувства същата самота? Потайна и прекрасна, остава ли неразбрана като мен, от онзи, който я съзерцава единствено с очите си? Слепецът знае най-добре – бе казал мъдрецът, опознал душата й.

Пред него Нощта разголва истинската си същност, песните й рисуват картини, мрачни, причудливи, понятни само за тях – Слепецът и Нощта. Облечена в премяната на сменящите се сезони, тя – Богинята, къпеща се в извора на вечната си младост − е постоянна, единствено в нейната загадъчна неустоимост. Малцина познават аромата на голата й свежест, пробуждаща нощните твари от дълбокия им сън. Аромат, даряващ живот и смърт едновременно. Да… само Слепецът знае. Подобно на него и аз се захласвам по нея.

Някога, когато душата ми беше още млада, ходех в сенките на светлината, прикрита зад някоя стена или върба: беше ме страх, че там където тя е най-ярка и слепотата ми ще е най-дълбока. Там няма покой, сънят не идва, а душата не си почива. Гладна за светлината, която съзирах и бояща се от нея, останах за дълго прикрита зад онази плачеща върба, към която никой не поглеждаше. Никой, освен него: момчето, което също следваше тънката ивица между двата свята – този на светлината и мрака.

Пред мен пътя се раздели. Ефирна пелерина освети страните му, някой приближаваше. Огледах се трескаво, вече нямаше храсти, зад които да се скрия. Пристъпих вън от настилката и зачаках.

− Ще отмине − повтарях си тихо.

Но не отмина, спря. Моторът на синия мотоциклет заглушаваше мислите ми. Мъжът спусна крак и стъпи на пътя. На моят път! Защо? Не сам го канила, не сам искала да е на него, но въпреки това спря. Наклони се към мен и протегна ръка. Погледът му искреше, подканяше ме изпод сигурната му каска. Поглеждам ръката му, силна и здрава с лекота би ме прехвърлила на мотора. С него бих достигнала бързо върха на този път. Поколебавам се, почти го докосвам с пръсти, но не, не мога. Ами ако ме пожелае за себе си? Не бих могла, принадлежа на друг, макар и той още да не го знае.

Мъжът прочита отказа в очите ми. Кимва. Разбрал е онова, което не изрекох с думи. Моторът изревава и пътят го отвежда от мен. От тук, отдолу, виждам светлините му, вече е на върха, към който и аз се стремя. Изгасват, не му е нужен мотор, нали е стигнал до където иска. Лицето ми посърва. И аз можех да съм с него, но щеше ли да ме направи щастлива? Не, не и като моя любим, онзи заради когото тръгнах… навярно можехме да се изкачим заедно, но не е знаел, че искам да съм с него там. Оправдавам го, защо ли? От любов! Нали така прави тя, намира извинение за всяка грешка, болка и за поредния дълъг и неравен път.

Вървя, не спирам, краката ме болят, гърбът ми отмаля от тежестта на товара, поела със себе си. Колко ли още ми предстои? Загубих представа за времето. Няма значение. Навярно и той е самотен също като мен, очакващ ме с трепет, съзерцава пътя, по който вървя. Става ми по-леко, любовта ми ме окрилява. Все едно не стъпвам, а се нося. Над мен небето се прояснява. Облаците се разкъсват, за да сторят път на пълната луна, която жадува да се огледа в океана. Усмихвам се, спомням си за баба.

Някога ми разказваше история за двама братя − Мрак и Океан − които се влюбили в прекрасната Луна. И двамата я желаели еднакво силно, но тя можела да избере само един за свой съпруг. Мрак и обещал, че с него тя ще свети по-ярко дори от звезда и всеки, които я зърнел, щял да онемява пред красотата й. Океан бил скромен, не можел да й обещае блясък и слава, затова и дал дума, да я обича такава каквато е. До него тя можела да бъде всичко което е и ако някога тя забравела коя е, в огледалните му води щяла да намери посоката обратно към себе си. Луна била млада, не познавала същността на Мрак, затова се подлъгала от красивите му думи и заживяла с него. Но с времето той все повече я поглъщал. Ден подир ден, тя линеела и слабеела, губела се в него. Тогава си спомнила за вечната любов на Океан към нея и обещанието което й дал. И до ден днешен тя продължава да надзърта във водите му, а те, точно както й бил казал, й припомнят коя е. Луна отново заблестяла и светът за пореден път онемял пред нея. Понякога Мрак, ревниво я покривал с облаци, за да я има само за себе си, но те не оставали там за дълго. Защото той се нуждаел от нея, не по-малко отколкото тя от него, за да блести.

После баба погалваше косите ми и казваше: открия ли своя Океан, открила съм и най-голямото си богатство, защото единствено в любов като тази бих могла да проявя най-доброто от себе си. Споменът за баба ме стопли и ведри мисли ме обзеха.

Не  усетих кога е приближила кола. Забелязах, че намали скоростта си, ще спре. Отскочих в страни. Тъкмо бях свикнала с болката и грубата природа на пътя, по който вървя. И ето го – поредния, иска да навлезе в живота ми, само за да внесе още бъркотия. Красива е − поглеждам в страни − колата му е малка, като за двама. И той се усмихва. Защо винаги трябва да се усмихват? Толкова по-лесно би било да ги отпратя, ако лицата им са бездушни. Подканва ме само с едно движение да се кача. Колата му ми харесва, но не и той. Самонадеян е също като Мрак и все пак има красива усмивка, но само толкова. Ако е така неустоим защо е сам? Не, не мога! Вече почти съм там, още малко и ще съм с моя любим. Той ме очаква. Повтарям си като на сън:

− Още само няколко стъпки.

Не смея да погледна в страни, не бива, трудно е. Слаба съм, а изкушението ме приветства облечено в лукс и суета. Отваря вратата, измамно красивото му лице ми предлага комфорта и удобството на меката седалка и топлината на неговите ръце – изящни, галантни като самия него. Поколебавам се, но подминавам. Неискрени… обещанията му… трябва да са такава, иначе няма да устоя.

− Измамни… − повтарям си го, имам нужда да го чувам, иначе ще се обърна, ще се върна. 

Ето и той си тръгна – въздъхнах. Бях ли наистина облекчена? Защо изобщо спря, след като не бе готов да ме изчака? Замислих се, колко крехка бе любовта на непознатия, на онзи, в чийто очи не съзираш себе си, а единствено отражението на собствените му желания. Подобни чувства винаги са преходни, идват и си отиват по пътя като летен бриз.

Не мога повече, решавам да заобиколя през шубраците. Каменисто е и още по-неравно, но поне по него няма да срещам повече разочарования. Падам, краката ми се разранени, обувките − протрити. Събувам се, продължавам боса по трънливата земя, боли ме. Косата ми се оплита, разпиляна от студения вятър, не мога да  спра, близо съм. Откривам ножица сред нещата си, отрязвам я. Красивите ми къдрици, няма ги вече. Пристъпвам едва, последна крачка, докосвам върха и ето ме, тук съм! Падам изнемощяла.

− Само за миг – отронвам − любимият ми ме очаква.

Изправям се, трудно е да продължа, с усилие се задържам, но нали съм тук. Съзирам го измежду многото чужди лица, усмихва се, изглежда щастлив. Приближавам, сякаш всички други ги няма, виждам единствено него. Искам да изкрещя – ето ме! Но тишината на дългия път ме е научила, да съм кротка, смирена, тиха… като кошута. Поглежда ме, изненадан е почти колкото мен, променен. Отвръща глава. Но защо? Да, различна съм: красивите ми коси ги няма, ръцете и краката ми загрубяха от раните; наистина, времето бе обрисувало с грозни бои лицето ми, но нали дойдох. Бях ти вярна по целия път. Колкото и да съм променена, пак съм си аз. Погледни ме… ето ме… виж ме… аз съм твоето момиче, заради теб изкачих върха! Погледът ми се премрежи. Колко груба може да бъде тишината, когато стоиш сред толкова много неизречени слова! Поглеждам го през очилата на своите сълзи, защото само през тях мога да видя истинското лице на онази любов, която открадна толкова много време от мен. По него нямаше болка, нито съжаление, единствено укор за моето присъствие. Смущавах насладата от сладките приказки на онези, които не се бяха побояли да потърсят комфорта на лекия път към върха. И ето ги там, до него, до онзи, когото наричах любов. Усмихват се, толкова много усмивки − фалшиви, неискрени, презрени. Оставам, само за да видя лицата им. Красиви са; изкуствени, но красиви. Усмихвам се, защото знам: никоя няма да извърви пътя заради него, няма да му подари сърцето си, нито да разкъса плътта си, само за да го съзре. Усмихвам се, защото не знае какво загуби, но аз знам. Обръщам се и си тръгвам. Вече ми е леко, не нося товар, изхвърлих го. Не ми е нужен.

До мен спира кола, предлага ми място и утеха. Отказвам, но само съчувствието. Искам да запазя достойнството на своите рани, все пак те ме изкачиха до върха.

− На къде? – пита непознатият.

 Поглеждам пред себе си, изгревът се издига високо над хълма, огрял тучно-зелените полета под планинската шир. Красиво е, почти като в сън. Очите му ме гледат, очакват ме. Вглеждам се: дълбоки и сини като океански води, съзирам отражението си в тях. Усмихвам се въпреки грешките, все пак съм там където трябва. Облекчена въздъхвам; не е нужно да говорим, има само един път и той е пред нас…

ЗАКХЕЙ

Закхей бавно повдигна клепачи. Лежеше сред локва на някаква кална уличка, каменната стена до него се люлееше. Прекатури се по гръб, макар че измръзналото му тяло трудно му се подчиняваше. Зазоряваше се. Погледът му обгърна ниските, полусрутени къщи и постепенно разпозна града, в който живееше – Йерихон. Напрегна се, седна тромаво, главата му тежко се люшна, кисела вълна се надига в стомаха му и повърна. Почувства облекчение и дращейки по стената, се изправи. Краката му трепереха, но мъжът се затътри край ниските постройки, сивеещи в нюансите на бедността и разрухата с олющени, изгнили дървени врати, задушни, тесни прозорчета, равни, разпадащи се покриви, по които висяха дрипите на обитателите им. Разбра, че бе прекарал нощта в квартала на прошляците. Почувства се благодарен, че не го бяха обрали или убили.

− Кесията! − сепна се и заопипва туниката си.

Нямаше я. Напрегна ума си въпреки главоболието и постепенно мъгляв спомен изплува в мътното му съзнание: болнава, кокалеста вдовица с мътни очи го умоляваше, просната в краката му, да не взима последните и монети. Децата й умираха от глад, едва преживяваха от просия и милостиня. Сълзите й капеха, а той я гледаше отвисоко в удобното си кресло. Стражата я сграбчи, докато риданията й продължаваха...

„Съчувствието към еврейската паплач − дочу натрапчив, сподавен глас в главата си – е недопустимо за един бирник, дори да умират от глад.”

− Овладей се! – изръмжа сам на себе си.

Тръсна глава, за да прогони картината, но от мъглата в ума му изплува друг спомен: белокоса старица, протегнала към него ръка в чийто дом, където бе ходил като дете, нямаше вече нищо друго освен изтъняло, прокъсано одеяло, върху което спеше на земята и монетата в треперещата й ръка − изпросена и изгладувана, за да отиде в ръцете на Кесаря. Тя го гледаше с влажни, измъчени очи. Парà, чиято стойност нямаше да бъде оценена по достойнство, както я оценяваше старицата, в чиято изтъняла длан се гушеше. Закхей я гледаше с пресъхнало гърло и отказ, заседнал мълчаливо в гърдите му. Монетата се търкулна сред многото други и замълча, досущ като старицата, чийто сълзи притихнаха в уморените й очи. Така и не доживя, за да измоли нова.

С мъка прогони видението. Последните петнадесет години бяха оставили дълбок отпечатък в душата му и миналото неизменно го застигаше. Трябваше му още вино, за да се отърве от него. Облиза устни и продължи покрай стената. Беше се отказал да се рови из спомените си: какво значение имаше как се бе озовал на пътя и защо кесията му липсваше? Щеше да се прибере, да наточи кана вино и да я пресуши. Поспря, приглади разчорлените си коси и отново се огледа. Явно бе прекарал нощта в кръчмата на Исмаил, превърнала се в последно време в негов втори дом. Обикновено съдържателят пращаше някого да го заведе до вкъщи, но този път нещо се беше случило: беше се озовал проснат на пътя и не можеше да си спомни там ли го бяха обрали или другаде. Вино, просто му трябваше вино.

Докато главоболието, заплетените мисли и криволичещите крачки го мъчеха по пътя му към дома, от близък сокак изскочиха набит исполин и върлинест дългуч. Сграбчиха го и го блъснаха в стената. Главата му издумтя, усети как мощни ръце го вдигнаха, така че не докосваше земята. Висеше наравно с мъж поне две глави над него, с груба челюст, кръвясали очи, вонлив дъх и почернели, напластени с мръсотия зъби, които скърцаха заплашително.

− Я виж, ние го търсим къде ли не цяла нощ, а той да се покрие сред просяците – обади се жилестият мъж със съсухрено, брадясало лице и разноцветни очи, едното от което зеленееше налудничаво.

− Смрадта му отива повече – изхили се първият и подуши Закхей – не миришеш като снощи на благоуханни масла.

− Май парите, дето ни задигна, не са му стигнали – изсъска вторият. − Така ли е? – скръсти зад себе си ръце и сбръчка чело. 

 На Закхей не му допадна подигравателния им тон, но в ръцете на исполина не можеше да стори много. Въртеше очи от единия към другия, но не можеше да ги разпознае. Предположи, че го бъркаха с някого. Опита да им го каже, но преди да отвори уста по-ниския изкрещя:

− Казвай, къде е кесията  ни с жълтици или ей сега те изкормих?!

Закхей размаха ръце и нападателите му се разкикотиха, но успя да изломоти, че не знае нищо за никакви жълтици. Исполинът го стовари на земята.

− Бъркаме значи? – ухили се зеленоокият, измъкна римски гладиус, опря го в шията му и острието го принуди да се изправи отново. – Почвай да говориш!

Закхей си припомни кой е, събра смелост и изсъска:

− Захванали сте се, с когото не трябва. Аз съм началник съм на бирниците! Една моя дума и ще увиснете на кръста – кървава нишка се стече под вирнатата му брадичка.

 − Знам отлично кой си, бирнико, както и че ще ми върнеш всяка жълтица или друг ще събира от утре дължимото на кесаря – отдръпна меча и го удари в корема.

Закхей се свлече от болката.

− Мислиш си, че само защото си бирник, ще ти се размине? Ще ни обереш, а ние просто ще ти позволим да си тръгнеш? – кльощавият, изключително жилав и силен за размерите си, го сграбчи за косата и го принуди да стане. − Започвай да говориш или си мъртъв, ясно?

Грамадата го изрита, но другият го спря.

− Трябва ни жив и без следи по лицето, ясно? – кресна към исполина, той изръмжа и заби юмрук в стената.

Закхей бе на ръба да изгуби съзнание. Ушите му пищяха, а болката по тялото му го караше да се гърчи, въпреки усилията си да запази достойнство. Успя да си поеме въздух, просна се по гръб и някак се посъвзе. Изведнъж се сети, кои са нападателите му: наливаше се с червено вино в кръчмата на Исмаил, а срещу него седяха тези двамата. Онзи, със зеленото око, разправяше за отминалите им подвизи в римската армия. Грамадата обръщаше чаша след чаша. По масата дрънчаха монети, Закхей беше изгубил всичко на някаква абсурдна игра.

− Измама! – крещеше.

Виното продължаваше да се лее, още звън на монети; тежките маси бяха обърнати, зеленоокият беше затиснат под една от тях, в бара цареше суматоха. Тичаше напосоки, задъхваше се, не умееше да се бие, проблесна гладиус, шмугна се, успя да се измъкне, тичаше по улицата, стискаше кесията с жълтици. Изникна просяк, Закхей му подаде монета, на друг – втора, трета, от бездомник към бездомник... раздаде всичко… Стомахът го присви. Беше мъртвец!

Небето бе изсветляло, от пробуждащите се къщи започна да се чува утринна глъчка и скоро улиците на Йерихон щяха да се изпълнят с хора, но знаеше, че никой няма да му се притече на помощ. Трябваше да действа бързо. Зеленоокият губеше търпение, държеше меча, готов да пререже гърлото му.

Закхей не можеше повече да увърта и пое дълбоко въздух:

− Парите ти не са в мен!

Мечът потрепна, зеленото око на кльощавия припламна налудничаво.

– Вкъщи имам пари – продължи бирникът. – Ако отидем, ще ви върна всичко.

Мъжът погледна исполина, който доволно се изхили.

− Така вече ще се разберем – изръмжа жилавият. – Води.

Красивото му синьо наметало и бялата туника бяха потънали в мръсотия. Почувства се като един от просяците, които римляните водеха на изтезание заради откраднат самун хляб. Унижението го изгаряше и жадуваше да ги види разпънати  − възмездие за поруганата му гордост. Имаше властта, можеше да го стори, но осъзнаваше, че дори да им върне сумата, едва ли щяха да го оставят жив. Започна безмълвно да се моли.

 Докато преминаваше по тесните, мръсни улички, срещаше погледите на пияници и бездомници облечени в протрити, захабени дрипи. Случваше се и по някой друг минувач, чиято дреха се различаваше от тези на другите по закърпените дупки, който носеше кожени сандали, макар и стари, вместо да ходи бос или с увити около краката си парцали. Сандали, навярно свалени от някои мъртвец или откраднати. Хората, с които се разминаваше бяха слаби, бледи и мръсни. В очите им се четеше умора от живота. Неволно си обеща, че ако остане жив след всичко това, ще раздаде ограбеното от хората и ще последва Божия път, там на където му покаже да тръгне.

Тълпата ставаше все по гъста, улиците се променяха – широки и светли, по тях се дишаше по-леко. Къщите бяха по-големи и просторни, а камъните белееха под вече изгрялото слънце. Глъчката беше облякла утрото в свежестта на настъпващия ден и сред суетнята се дочуваха животни, които изкарваха на пазара, през който тримата минаваха. Един от търговците беше разпънал масата си от рано, навря в лицето му маракуя и кресна:

− Моля, вземете си, скоро нищо няма да остане.

Главорезите го избутаха грубо и върлинестият сръчка Закхей с върха на меча, покрит с кърпа. Домът му беше в края на пазара, само на няколко преки. Отчаянието започна да го притиска. Устните му мълвяха настойчиви молитви за чудо, тътреше се със ситни, провлечени стъпки. Сякаш вече усещаше ноктите на смъртта. Причерня му и залитна, подпря се на сергия и събори няколко медни съда, които се раздрънчаха по земята. Собственикът се развика и се втурна да ги събира, препъна се в глинените гърнета пред съседната маса, падна и събори стоката на нея. Шумът подплаши няколкото вързани наблизо коня, които се разцвилиха и заудряха с копита, единия се отскубна, бутна исполина, а зеленоокият избягна силен къч. В суматохата конят се дърпаше и въртеше, жени пищяха и тичаха на посоки, мъжете се опитваха да го усмирят. Закхей успя да се промуши зад прекатурените маси и побягна. Тропаше по вратите, край които тичаше, за да се скрие, но подплашените от виковете му хора се спотайваха в къщите. Свърна по друга улица, когато видя голяма тълпа. Мярна зад себе си главорезите, втурна се към множеството, което се блъскаше, препъна се, шмугна се между краката на хората и успя да се провре навътре незабелязан. Изведнъж тълпата се развълнува, хората се заблъскаха още повече.

− Ето го, идва! Виждам го, това е той! Иисус! Това е Иисус, Божият Син!  − тълпата крещеше и изпъваше ръце.

Закхей се повдигна на пръсти, но не виждаше нищо. Тълпата растеше, въздухът ставаше все по-тежък, а слънцето препичаше, но поне ако той не можеше да си проправи път, значи и главорезите нямаше да могат. Съзря над себе си суховато дърво, хвана се за един нисък клон и някак успя да се покатери. От там виждаше всичко. Главорезите бяха далеч в началото на тълпата. Закхей се усмихна и се загледа към идващите, които хората очевидно посрещаха, като едновременно им правеха път и  ги обграждаха. Задиша с лекота и благодарност.

− Иисусе! – извика към тях.

 Мъжът в бяло повдигна глава и се усмихна. Закхей сякаш усети сияние от него, почувства се закрилен и извика отново. Иисус се спря до дървото и протегна ръка.

− Закхее, слез по-скоро, защото днес трябва да пренощувам у дома ти.

Насъбралите се хора се разбунтуваха. Съзря някъде встрани преследвачите си, но не можеха да сторят нищо. Радостта му не помръкна. Чувстваше се спасен. Спусна се тромаво и падна в краката на Иисус. Той постави длан на рамото му, усмихна се и следвани от учениците му, преминаха през тълпата. Някъде зад себе си дочу гласовете на разбойниците:

− А сега какво ще правим?

− Нищо! – промълви зеленоокият. − Вече е в ръцете на Иисус.

Пътят пред него, познат и различен, го водеше сред ликуващата тълпа. Беше минавал по много подобни, но никой от тях не бе му донесъл повече сигурност и наслада от този, в който крачеше до тези мъже. Дали беше Божият син? Несъмнено. Всички бяха такива. Но в този мъж съзираше още нещо: любов и смирение, което не можеше да се опише с думи, но отваряха пред него всички врати и пътища. Бог бе отвърнал на молитвите му. Беше му показал път, който с готовност би последвал и не заради жълтици или слава, а поради всичко онова, което не се купуваше с пари, но струваше повече от цялото злато на Рим.