ЗАКХЕЙ

Закхей бавно повдигна клепачи. Лежеше сред локва на някаква кална уличка, каменната стена до него се люлееше. Прекатури се по гръб, макар че измръзналото му тяло трудно му се подчиняваше. Зазоряваше се. Погледът му обгърна ниските, полусрутени къщи и постепенно разпозна града, в който живееше – Йерихон. Напрегна се, седна тромаво, главата му тежко се люшна, кисела вълна се надига в стомаха му и повърна. Почувства облекчение и дращейки по стената, се изправи. Краката му трепереха, но мъжът се затътри край ниските постройки, сивеещи в нюансите на бедността и разрухата с олющени, изгнили дървени врати, задушни, тесни прозорчета, равни, разпадащи се покриви, по които висяха дрипите на обитателите им. Разбра, че бе прекарал нощта в квартала на прошляците. Почувства се благодарен, че не го бяха обрали или убили.

− Кесията! − сепна се и заопипва туниката си.

Нямаше я. Напрегна ума си въпреки главоболието и постепенно мъгляв спомен изплува в мътното му съзнание: болнава, кокалеста вдовица с мътни очи го умоляваше, просната в краката му, да не взима последните и монети. Децата й умираха от глад, едва преживяваха от просия и милостиня. Сълзите й капеха, а той я гледаше отвисоко в удобното си кресло. Стражата я сграбчи, докато риданията й продължаваха...

„Съчувствието към еврейската паплач − дочу натрапчив, сподавен глас в главата си – е недопустимо за един бирник, дори да умират от глад.”

− Овладей се! – изръмжа сам на себе си.

Тръсна глава, за да прогони картината, но от мъглата в ума му изплува друг спомен: белокоса старица, протегнала към него ръка в чийто дом, където бе ходил като дете, нямаше вече нищо друго освен изтъняло, прокъсано одеяло, върху което спеше на земята и монетата в треперещата й ръка − изпросена и изгладувана, за да отиде в ръцете на Кесаря. Тя го гледаше с влажни, измъчени очи. Парà, чиято стойност нямаше да бъде оценена по достойнство, както я оценяваше старицата, в чиято изтъняла длан се гушеше. Закхей я гледаше с пресъхнало гърло и отказ, заседнал мълчаливо в гърдите му. Монетата се търкулна сред многото други и замълча, досущ като старицата, чийто сълзи притихнаха в уморените й очи. Така и не доживя, за да измоли нова.

С мъка прогони видението. Последните петнадесет години бяха оставили дълбок отпечатък в душата му и миналото неизменно го застигаше. Трябваше му още вино, за да се отърве от него. Облиза устни и продължи покрай стената. Беше се отказал да се рови из спомените си: какво значение имаше как се бе озовал на пътя и защо кесията му липсваше? Щеше да се прибере, да наточи кана вино и да я пресуши. Поспря, приглади разчорлените си коси и отново се огледа. Явно бе прекарал нощта в кръчмата на Исмаил, превърнала се в последно време в негов втори дом. Обикновено съдържателят пращаше някого да го заведе до вкъщи, но този път нещо се беше случило: беше се озовал проснат на пътя и не можеше да си спомни там ли го бяха обрали или другаде. Вино, просто му трябваше вино.

Докато главоболието, заплетените мисли и криволичещите крачки го мъчеха по пътя му към дома, от близък сокак изскочиха набит исполин и върлинест дългуч. Сграбчиха го и го блъснаха в стената. Главата му издумтя, усети как мощни ръце го вдигнаха, така че не докосваше земята. Висеше наравно с мъж поне две глави над него, с груба челюст, кръвясали очи, вонлив дъх и почернели, напластени с мръсотия зъби, които скърцаха заплашително.

− Я виж, ние го търсим къде ли не цяла нощ, а той да се покрие сред просяците – обади се жилестият мъж със съсухрено, брадясало лице и разноцветни очи, едното от което зеленееше налудничаво.

− Смрадта му отива повече – изхили се първият и подуши Закхей – не миришеш като снощи на благоуханни масла.

− Май парите, дето ни задигна, не са му стигнали – изсъска вторият. − Така ли е? – скръсти зад себе си ръце и сбръчка чело. 

 На Закхей не му допадна подигравателния им тон, но в ръцете на исполина не можеше да стори много. Въртеше очи от единия към другия, но не можеше да ги разпознае. Предположи, че го бъркаха с някого. Опита да им го каже, но преди да отвори уста по-ниския изкрещя:

− Казвай, къде е кесията  ни с жълтици или ей сега те изкормих?!

Закхей размаха ръце и нападателите му се разкикотиха, но успя да изломоти, че не знае нищо за никакви жълтици. Исполинът го стовари на земята.

− Бъркаме значи? – ухили се зеленоокият, измъкна римски гладиус, опря го в шията му и острието го принуди да се изправи отново. – Почвай да говориш!

Закхей си припомни кой е, събра смелост и изсъска:

− Захванали сте се, с когото не трябва. Аз съм началник съм на бирниците! Една моя дума и ще увиснете на кръста – кървава нишка се стече под вирнатата му брадичка.

 − Знам отлично кой си, бирнико, както и че ще ми върнеш всяка жълтица или друг ще събира от утре дължимото на кесаря – отдръпна меча и го удари в корема.

Закхей се свлече от болката.

− Мислиш си, че само защото си бирник, ще ти се размине? Ще ни обереш, а ние просто ще ти позволим да си тръгнеш? – кльощавият, изключително жилав и силен за размерите си, го сграбчи за косата и го принуди да стане. − Започвай да говориш или си мъртъв, ясно?

Грамадата го изрита, но другият го спря.

− Трябва ни жив и без следи по лицето, ясно? – кресна към исполина, той изръмжа и заби юмрук в стената.

Закхей бе на ръба да изгуби съзнание. Ушите му пищяха, а болката по тялото му го караше да се гърчи, въпреки усилията си да запази достойнство. Успя да си поеме въздух, просна се по гръб и някак се посъвзе. Изведнъж се сети, кои са нападателите му: наливаше се с червено вино в кръчмата на Исмаил, а срещу него седяха тези двамата. Онзи, със зеленото око, разправяше за отминалите им подвизи в римската армия. Грамадата обръщаше чаша след чаша. По масата дрънчаха монети, Закхей беше изгубил всичко на някаква абсурдна игра.

− Измама! – крещеше.

Виното продължаваше да се лее, още звън на монети; тежките маси бяха обърнати, зеленоокият беше затиснат под една от тях, в бара цареше суматоха. Тичаше напосоки, задъхваше се, не умееше да се бие, проблесна гладиус, шмугна се, успя да се измъкне, тичаше по улицата, стискаше кесията с жълтици. Изникна просяк, Закхей му подаде монета, на друг – втора, трета, от бездомник към бездомник... раздаде всичко… Стомахът го присви. Беше мъртвец!

Небето бе изсветляло, от пробуждащите се къщи започна да се чува утринна глъчка и скоро улиците на Йерихон щяха да се изпълнят с хора, но знаеше, че никой няма да му се притече на помощ. Трябваше да действа бързо. Зеленоокият губеше търпение, държеше меча, готов да пререже гърлото му.

Закхей не можеше повече да увърта и пое дълбоко въздух:

− Парите ти не са в мен!

Мечът потрепна, зеленото око на кльощавия припламна налудничаво.

– Вкъщи имам пари – продължи бирникът. – Ако отидем, ще ви върна всичко.

Мъжът погледна исполина, който доволно се изхили.

− Така вече ще се разберем – изръмжа жилавият. – Води.

Красивото му синьо наметало и бялата туника бяха потънали в мръсотия. Почувства се като един от просяците, които римляните водеха на изтезание заради откраднат самун хляб. Унижението го изгаряше и жадуваше да ги види разпънати  − възмездие за поруганата му гордост. Имаше властта, можеше да го стори, но осъзнаваше, че дори да им върне сумата, едва ли щяха да го оставят жив. Започна безмълвно да се моли.

 Докато преминаваше по тесните, мръсни улички, срещаше погледите на пияници и бездомници облечени в протрити, захабени дрипи. Случваше се и по някой друг минувач, чиято дреха се различаваше от тези на другите по закърпените дупки, който носеше кожени сандали, макар и стари, вместо да ходи бос или с увити около краката си парцали. Сандали, навярно свалени от някои мъртвец или откраднати. Хората, с които се разминаваше бяха слаби, бледи и мръсни. В очите им се четеше умора от живота. Неволно си обеща, че ако остане жив след всичко това, ще раздаде ограбеното от хората и ще последва Божия път, там на където му покаже да тръгне.

Тълпата ставаше все по гъста, улиците се променяха – широки и светли, по тях се дишаше по-леко. Къщите бяха по-големи и просторни, а камъните белееха под вече изгрялото слънце. Глъчката беше облякла утрото в свежестта на настъпващия ден и сред суетнята се дочуваха животни, които изкарваха на пазара, през който тримата минаваха. Един от търговците беше разпънал масата си от рано, навря в лицето му маракуя и кресна:

− Моля, вземете си, скоро нищо няма да остане.

Главорезите го избутаха грубо и върлинестият сръчка Закхей с върха на меча, покрит с кърпа. Домът му беше в края на пазара, само на няколко преки. Отчаянието започна да го притиска. Устните му мълвяха настойчиви молитви за чудо, тътреше се със ситни, провлечени стъпки. Сякаш вече усещаше ноктите на смъртта. Причерня му и залитна, подпря се на сергия и събори няколко медни съда, които се раздрънчаха по земята. Собственикът се развика и се втурна да ги събира, препъна се в глинените гърнета пред съседната маса, падна и събори стоката на нея. Шумът подплаши няколкото вързани наблизо коня, които се разцвилиха и заудряха с копита, единия се отскубна, бутна исполина, а зеленоокият избягна силен къч. В суматохата конят се дърпаше и въртеше, жени пищяха и тичаха на посоки, мъжете се опитваха да го усмирят. Закхей успя да се промуши зад прекатурените маси и побягна. Тропаше по вратите, край които тичаше, за да се скрие, но подплашените от виковете му хора се спотайваха в къщите. Свърна по друга улица, когато видя голяма тълпа. Мярна зад себе си главорезите, втурна се към множеството, което се блъскаше, препъна се, шмугна се между краката на хората и успя да се провре навътре незабелязан. Изведнъж тълпата се развълнува, хората се заблъскаха още повече.

− Ето го, идва! Виждам го, това е той! Иисус! Това е Иисус, Божият Син!  − тълпата крещеше и изпъваше ръце.

Закхей се повдигна на пръсти, но не виждаше нищо. Тълпата растеше, въздухът ставаше все по-тежък, а слънцето препичаше, но поне ако той не можеше да си проправи път, значи и главорезите нямаше да могат. Съзря над себе си суховато дърво, хвана се за един нисък клон и някак успя да се покатери. От там виждаше всичко. Главорезите бяха далеч в началото на тълпата. Закхей се усмихна и се загледа към идващите, които хората очевидно посрещаха, като едновременно им правеха път и  ги обграждаха. Задиша с лекота и благодарност.

− Иисусе! – извика към тях.

 Мъжът в бяло повдигна глава и се усмихна. Закхей сякаш усети сияние от него, почувства се закрилен и извика отново. Иисус се спря до дървото и протегна ръка.

− Закхее, слез по-скоро, защото днес трябва да пренощувам у дома ти.

Насъбралите се хора се разбунтуваха. Съзря някъде встрани преследвачите си, но не можеха да сторят нищо. Радостта му не помръкна. Чувстваше се спасен. Спусна се тромаво и падна в краката на Иисус. Той постави длан на рамото му, усмихна се и следвани от учениците му, преминаха през тълпата. Някъде зад себе си дочу гласовете на разбойниците:

− А сега какво ще правим?

− Нищо! – промълви зеленоокият. − Вече е в ръцете на Иисус.

Пътят пред него, познат и различен, го водеше сред ликуващата тълпа. Беше минавал по много подобни, но никой от тях не бе му донесъл повече сигурност и наслада от този, в който крачеше до тези мъже. Дали беше Божият син? Несъмнено. Всички бяха такива. Но в този мъж съзираше още нещо: любов и смирение, което не можеше да се опише с думи, но отваряха пред него всички врати и пътища. Бог бе отвърнал на молитвите му. Беше му показал път, който с готовност би последвал и не заради жълтици или слава, а поради всичко онова, което не се купуваше с пари, но струваше повече от цялото злато на Рим.