Пътят на слепеца

 

                                                             

Затварям очи, тихо е. Тичам, пътят е дълъг, бавно издигащ се към обгърнатия в мрак и неясни светлинки хълм. Онзи, на който е той. Чувам дъха си, забързан също като ритъма на сърцето ми. То бие, удар подир удар, създава живот – моят, но защо ли, ако го нямам в него? Не, няма да мисля, не и така, отказвам! Той е там, любимият ми, само ако го достигна, ако успея… сърцето ми препуска, казвам му да се успокои, но то отказва, иска да го достигне, бърза и аз бързам. Вече не съм сигурна това ли е правилната посока, трябва ли да е толкова трудно? Няма значение, ще се справя. Чувам шум и светлини, приближават ме. Някой идва; дали този някой е видял, че съм сама? Не, не бива... страх ме е, ами ако спре или ме нарани, ще мога ли, ще го понеса ли? Не, не бих могла, ще се скрия, така ще ме подмине.

Виждам храст, там е до самия път, отскачам и залягам зад него. Остър, трънлив, но безопасен. Пронизват ме бодлите му, стискам зъби, но оставам в суровата му сянка. Нищо. И в болката има спокойствие щом е позната. Плаши ме неизвестното, в него сигурността липсва, постоянството − също, а без тях все едно газя на сляпо в капризни води, в които всеки момент мога да потъна.

Неспокойна съм. Ето я, колата приближава, виждам сенките им през стъклото, двама са, едва ли ги познавам. Смеят се. На мен ли? Видяха ли ме да се крия? Навярно са решили, че съм слаба, боязлива. Такава ли съм, страх ли ме е наистина? Не, не съм, това е предпазливост, просто проявявам разум. Изправям се, отново съм на пътя, вървя, имам цел, посока, трябва да стигна до любимия ми, да му припомня, че мен е чакал в мрака. Усмихвам се. Душите ни са свързани, това е повече от любов, съдба е. Оглеждам се в локвата пред мен. Очите ми блестят, както винаги, когато мисля за него. Така знам, че още съм влюбена. Камъчетата скърцат под подметките ми, пързалят се и се прекатурват по стръмния път. Задъхвам се, уморително е да вървиш сам, но и прекрасно. Самотата е красива. В нея съзирам себе си и света, който се отразява чрез мен. Опознавам цветовете на душата си, те помръкват или искрят наравно с мислите ми, подобно малки дъги, отражение на собствения ми живот. Продължавам, мислите ми ме разсейват, приятно е. Дробовете ми се изпълват с въздух. Повдигам очи и протягам  ръце към обсипаното със звезди небе.

Нощта, дали и тя чувства същата самота? Потайна и прекрасна, остава ли неразбрана като мен, от онзи, който я съзерцава единствено с очите си? Слепецът знае най-добре – бе казал мъдрецът, опознал душата й.

Пред него Нощта разголва истинската си същност, песните й рисуват картини, мрачни, причудливи, понятни само за тях – Слепецът и Нощта. Облечена в премяната на сменящите се сезони, тя – Богинята, къпеща се в извора на вечната си младост − е постоянна, единствено в нейната загадъчна неустоимост. Малцина познават аромата на голата й свежест, пробуждаща нощните твари от дълбокия им сън. Аромат, даряващ живот и смърт едновременно. Да… само Слепецът знае. Подобно на него и аз се захласвам по нея.

Някога, когато душата ми беше още млада, ходех в сенките на светлината, прикрита зад някоя стена или върба: беше ме страх, че там където тя е най-ярка и слепотата ми ще е най-дълбока. Там няма покой, сънят не идва, а душата не си почива. Гладна за светлината, която съзирах и бояща се от нея, останах за дълго прикрита зад онази плачеща върба, към която никой не поглеждаше. Никой, освен него: момчето, което също следваше тънката ивица между двата свята – този на светлината и мрака.

Пред мен пътя се раздели. Ефирна пелерина освети страните му, някой приближаваше. Огледах се трескаво, вече нямаше храсти, зад които да се скрия. Пристъпих вън от настилката и зачаках.

− Ще отмине − повтарях си тихо.

Но не отмина, спря. Моторът на синия мотоциклет заглушаваше мислите ми. Мъжът спусна крак и стъпи на пътя. На моят път! Защо? Не сам го канила, не сам искала да е на него, но въпреки това спря. Наклони се към мен и протегна ръка. Погледът му искреше, подканяше ме изпод сигурната му каска. Поглеждам ръката му, силна и здрава с лекота би ме прехвърлила на мотора. С него бих достигнала бързо върха на този път. Поколебавам се, почти го докосвам с пръсти, но не, не мога. Ами ако ме пожелае за себе си? Не бих могла, принадлежа на друг, макар и той още да не го знае.

Мъжът прочита отказа в очите ми. Кимва. Разбрал е онова, което не изрекох с думи. Моторът изревава и пътят го отвежда от мен. От тук, отдолу, виждам светлините му, вече е на върха, към който и аз се стремя. Изгасват, не му е нужен мотор, нали е стигнал до където иска. Лицето ми посърва. И аз можех да съм с него, но щеше ли да ме направи щастлива? Не, не и като моя любим, онзи заради когото тръгнах… навярно можехме да се изкачим заедно, но не е знаел, че искам да съм с него там. Оправдавам го, защо ли? От любов! Нали така прави тя, намира извинение за всяка грешка, болка и за поредния дълъг и неравен път.

Вървя, не спирам, краката ме болят, гърбът ми отмаля от тежестта на товара, поела със себе си. Колко ли още ми предстои? Загубих представа за времето. Няма значение. Навярно и той е самотен също като мен, очакващ ме с трепет, съзерцава пътя, по който вървя. Става ми по-леко, любовта ми ме окрилява. Все едно не стъпвам, а се нося. Над мен небето се прояснява. Облаците се разкъсват, за да сторят път на пълната луна, която жадува да се огледа в океана. Усмихвам се, спомням си за баба.

Някога ми разказваше история за двама братя − Мрак и Океан − които се влюбили в прекрасната Луна. И двамата я желаели еднакво силно, но тя можела да избере само един за свой съпруг. Мрак и обещал, че с него тя ще свети по-ярко дори от звезда и всеки, които я зърнел, щял да онемява пред красотата й. Океан бил скромен, не можел да й обещае блясък и слава, затова и дал дума, да я обича такава каквато е. До него тя можела да бъде всичко което е и ако някога тя забравела коя е, в огледалните му води щяла да намери посоката обратно към себе си. Луна била млада, не познавала същността на Мрак, затова се подлъгала от красивите му думи и заживяла с него. Но с времето той все повече я поглъщал. Ден подир ден, тя линеела и слабеела, губела се в него. Тогава си спомнила за вечната любов на Океан към нея и обещанието което й дал. И до ден днешен тя продължава да надзърта във водите му, а те, точно както й бил казал, й припомнят коя е. Луна отново заблестяла и светът за пореден път онемял пред нея. Понякога Мрак, ревниво я покривал с облаци, за да я има само за себе си, но те не оставали там за дълго. Защото той се нуждаел от нея, не по-малко отколкото тя от него, за да блести.

После баба погалваше косите ми и казваше: открия ли своя Океан, открила съм и най-голямото си богатство, защото единствено в любов като тази бих могла да проявя най-доброто от себе си. Споменът за баба ме стопли и ведри мисли ме обзеха.

Не  усетих кога е приближила кола. Забелязах, че намали скоростта си, ще спре. Отскочих в страни. Тъкмо бях свикнала с болката и грубата природа на пътя, по който вървя. И ето го – поредния, иска да навлезе в живота ми, само за да внесе още бъркотия. Красива е − поглеждам в страни − колата му е малка, като за двама. И той се усмихва. Защо винаги трябва да се усмихват? Толкова по-лесно би било да ги отпратя, ако лицата им са бездушни. Подканва ме само с едно движение да се кача. Колата му ми харесва, но не и той. Самонадеян е също като Мрак и все пак има красива усмивка, но само толкова. Ако е така неустоим защо е сам? Не, не мога! Вече почти съм там, още малко и ще съм с моя любим. Той ме очаква. Повтарям си като на сън:

− Още само няколко стъпки.

Не смея да погледна в страни, не бива, трудно е. Слаба съм, а изкушението ме приветства облечено в лукс и суета. Отваря вратата, измамно красивото му лице ми предлага комфорта и удобството на меката седалка и топлината на неговите ръце – изящни, галантни като самия него. Поколебавам се, но подминавам. Неискрени… обещанията му… трябва да са такава, иначе няма да устоя.

− Измамни… − повтарям си го, имам нужда да го чувам, иначе ще се обърна, ще се върна. 

Ето и той си тръгна – въздъхнах. Бях ли наистина облекчена? Защо изобщо спря, след като не бе готов да ме изчака? Замислих се, колко крехка бе любовта на непознатия, на онзи, в чийто очи не съзираш себе си, а единствено отражението на собствените му желания. Подобни чувства винаги са преходни, идват и си отиват по пътя като летен бриз.

Не мога повече, решавам да заобиколя през шубраците. Каменисто е и още по-неравно, но поне по него няма да срещам повече разочарования. Падам, краката ми се разранени, обувките − протрити. Събувам се, продължавам боса по трънливата земя, боли ме. Косата ми се оплита, разпиляна от студения вятър, не мога да  спра, близо съм. Откривам ножица сред нещата си, отрязвам я. Красивите ми къдрици, няма ги вече. Пристъпвам едва, последна крачка, докосвам върха и ето ме, тук съм! Падам изнемощяла.

− Само за миг – отронвам − любимият ми ме очаква.

Изправям се, трудно е да продължа, с усилие се задържам, но нали съм тук. Съзирам го измежду многото чужди лица, усмихва се, изглежда щастлив. Приближавам, сякаш всички други ги няма, виждам единствено него. Искам да изкрещя – ето ме! Но тишината на дългия път ме е научила, да съм кротка, смирена, тиха… като кошута. Поглежда ме, изненадан е почти колкото мен, променен. Отвръща глава. Но защо? Да, различна съм: красивите ми коси ги няма, ръцете и краката ми загрубяха от раните; наистина, времето бе обрисувало с грозни бои лицето ми, но нали дойдох. Бях ти вярна по целия път. Колкото и да съм променена, пак съм си аз. Погледни ме… ето ме… виж ме… аз съм твоето момиче, заради теб изкачих върха! Погледът ми се премрежи. Колко груба може да бъде тишината, когато стоиш сред толкова много неизречени слова! Поглеждам го през очилата на своите сълзи, защото само през тях мога да видя истинското лице на онази любов, която открадна толкова много време от мен. По него нямаше болка, нито съжаление, единствено укор за моето присъствие. Смущавах насладата от сладките приказки на онези, които не се бяха побояли да потърсят комфорта на лекия път към върха. И ето ги там, до него, до онзи, когото наричах любов. Усмихват се, толкова много усмивки − фалшиви, неискрени, презрени. Оставам, само за да видя лицата им. Красиви са; изкуствени, но красиви. Усмихвам се, защото знам: никоя няма да извърви пътя заради него, няма да му подари сърцето си, нито да разкъса плътта си, само за да го съзре. Усмихвам се, защото не знае какво загуби, но аз знам. Обръщам се и си тръгвам. Вече ми е леко, не нося товар, изхвърлих го. Не ми е нужен.

До мен спира кола, предлага ми място и утеха. Отказвам, но само съчувствието. Искам да запазя достойнството на своите рани, все пак те ме изкачиха до върха.

− На къде? – пита непознатият.

 Поглеждам пред себе си, изгревът се издига високо над хълма, огрял тучно-зелените полета под планинската шир. Красиво е, почти като в сън. Очите му ме гледат, очакват ме. Вглеждам се: дълбоки и сини като океански води, съзирам отражението си в тях. Усмихвам се въпреки грешките, все пак съм там където трябва. Облекчена въздъхвам; не е нужно да говорим, има само един път и той е пред нас…