категории

понеделник, 25 септември 2017 г.

Куфарчето


Нощта се спускаше изпод сумрачното небе. Тъмни, тежки облаци падаха над Лондон. Измежду дърветата вятърът сърдито свистеше, поклащаше клоните, огъваше младите им стъбла, които се прививаха ниско, сякаш слуга пред благородник, докато листата им танцуваха, окичени по полите на вихрушките, завили се високо над паркове и опустели улици. Мракът настъпваше, но по-скоро от очакваното. Притиснат от бурята, той спускаше грозните си пипала над блесналия град, поглъщаше последните слънчеви лъчи и сипеше умора над отрудените му жители. Постепенно колите по улиците оредяваха, фаровете им просветваха в промъкващата се мараня, а звуците затихваха, потънали в размисли за изтичащия между диханията им ден.
Михаил Булгаров, познат на твърде малко хора в същия този град, вървеше с бързи стъпки по мокрия път. Високата му яка прикриваше от части големите му премръзнали от влажния въздух уши, които червенееха под каскета му. Уморените му рамене се издигаха високо над привитата му стойка, но дори и така, изпитото му лице лъщеше мокро и изтерзано под мантията на мъждукащите улични лампи. Той забеляза в далечината слаба светлинка, идваща от широките прозорци на „Коста кафе“, усили ситните си стъпчици към него и спря пред витрината. Скованите му пръсти сграбчиха широката дръжка и отвори вратата. Топла струя с аромат на кафе и кифлички го удари в лицето. Замаян от нея залитна, но се овладя на прага му. Намести каскета си, който се катурна в страни и се заоглежда. Малкото помещение беше почти празно, с изключение на няколкото бъбриви посетители и персонала, залисан в делата си, който дори не забеляза новопристигналия. Михаил повдигна опърпаната си яка, приви се смутен − дали от това, че се притесняваше от непознати или заради факта, че продължаваха да не го забелязват − но побърза към най-закътаната масичка в дъното на кафенето. Постави внимателно куфарчето върху краката си и затърка премръзналите си пръсти над него. Нещо издрънча. Той погледна към бара. Младото момче зад него беше обърнало едната от двете чаши с кафе и трескаво подсушаваше плота с кърпа. До него, горещата пара от втората напитка се издигаше на виещи се бели пътечки, така неусетно притеглили Булгаров към спомените му от една друга нощ, мрачна и не до там спокойна, която неусетно изплуваше на повърхността, като стар демон.
Пред взора му изникнаха синьо-червени пламъци, върховете им се виеха като живи змии в потъмнялата камина, удряха се в опушените ѝ стени и разпръскваха светлината си в студената стая, чийто край не ставаше ясно къде приключваше. До нея, върху тежък дръвник, се поклащаха високи, кожени ботуши с груби подметки, по които се мъдреха засъхнали, кални петна. Над тях едра фигура, потъваше в тежко каменно кресло, покрито с животинска кожа и оголени черепи по страните му, сякаш − както му се бе сторило − се бяха втренчили в него. Сиво-синкава смрад се носеше от лулата на сянката, потънала в мрачния си трон. Унесен в спомена си, Булгаров сякаш отново усети как миризмата на тютюн и треви го удари в лицето и му призля, той отстъпи крачка в страни и зачака.
− Значи все пак дойде! – дълбокият басов глас на сянката прозвуча, все едно идващ от отвъдното.
− Ами, аз… те, тоест онова нещо… − той размаха на посоки ръце – то, доведе ме, какво беше?
Гласът изхриптя, подръпна от лулата.
− Задаваш несъществени въпроси, човеко – той издиша. – Обясни ми, моля, защо реши, че именно ти – като натърти на последното − ще се измъкнеш, без да си платиш?
− Ами аз, всъщност, не мислех… − очите му шареха трескаво във всички посоки.
 Михаил, все още се опитваше да разбере къде се намира и какво беше онова нещо – както би се изразил за безформестото зурлесто същество − което го бе завлякло тук.
− Не мислеше, казваш, вероятно тогава бих могъл да ти помогна с това! – ботушите му се кръстосаха един над друг.
Михаил чу продължителното вдишване от лулата на домакина, последвано от сиво-синкава димна спирала, която се зави и разля по въздуха, като жива маслена картина. Плътните ѝ окраски обрисуваха зелено поле с чисто синьо небе, под което се носеше в лодка топчест мъж. Широката му шапка, месест нос, издадено коремче и неестествено дългата му въдица се поклащаха в блаженство по спокойните води. Мястото му заприлича на онова, което бе резервирал за този уикенд. Михаил си помисли, че човекът много приличаше на него и тревожни бразди се изписаха по лицето му. Внезапно цветовете в небето помръкнаха, димни ивици, подобно вятър се извиха, водата се надигна и почервеня като кръв. Зловещите вълни, изпод които се подаваха разпадащи се кокалести ръце, разклатиха лодката и заблъска рибаря в стените ѝ.  Една от тях го изхвърли високо и тежкото му тяло цопна под повърхността. Ръцете го сграбчиха и задърпаха дълбоко в тъмно-кървавите дълбини, където жадно му се нахвърлиха безлики същества, изсмуквайки живота от гърчещото се тяло на рибаря. Реката утихна. Спокойна и равна, водата доби предишния си сиво-синкавия цвят. Шумът, който ехтеше в главата му замръкна и димът се разми пред пребледнелия, ужасѐн поглед на госта.
− Виждам, схватлив си − домакинът се разсмя и от устата му се разнесе смрад на разлагаща се плът.
Михаил смръщи нос. Вече тръскаше глава и чупеше пръсти, докато очите му шареха неспокойно край него. Беше го обзела налудничавата мисъл, че всеки миг каменният под ще се разцепи и същите ръце ще го затеглят надолу. 
– Обясни ми тогава, къде точно смяташе да се скриеш от мен?
− Аз… аз, не, не бих, никога, повярвайте… – смотолеви, предъвквайки думите, които засядаха в гърлото му.
− Лъжеш!!! − гласът му изгърмя и стените над камината се разтресоха.
 Огънят в нея затрептя и заподскача. От вътрешността ѝ се откъсна нагорещен камък, удари се в твърдия под и се претърколи до него. По челото му изби студена под. През кривогледите си очи видя как грамадата се раздвижи, ботушите му удариха земята и тя глухо изкънтя. Приведе се напред, подпря лакът на облегалката и докато Булгаров премигвайки се опитваше да съзре оставащото в сянка лице, домакинът заговори:
− Жалки лъжци, до един! – повдигна глава. − Непонятно си остава, как сте оцелели през вековете.
Изпод сянката Михаил забеляза да искрят вместо очи два рубина. Фигурата се извърна и те загаснаха. Гигантът повдигна ръка. Върху един от потъмнелите му пръсти, проблесна пръстен. Камъкът, чиито цветове на синьото и черно се движеха и меняха като живи − както му се стори на госта – бе побрал сякаш цялата нощ със звездите в себе си. След миг от сенките на бездънната стая пропълзя на четири крака и подскоци нещо, което му бе познато от по-ранната им среща и наподобяваше получовек, полуживотно с дълга рошава четина, заострени нокти, груби космати ръце, издадена муцуна и живи, почти човешки очи в които можеше да се закълне, че съзира интелигентно същество. Създанието се спря до господаря си, изправи се на два крака и отново се приви покорно.
Михаил пребледня, помисли си, че това вероятно бе края му. Треперещ, с потни длани, бледо изражение и сподавен глас се хвърли напред към онова, което смяташе за господар на Злото.
− Господарю, месир, всевелики, моля ви, пощадете ме. Мен, голямото нищо, червеят под вашите крака, низкият, незначителният, недостойният да стои пред вас, моля ви, не отнемайте и без друго нищожния ми живот.
− Погледни го, Волмор, не е ли жалък и окаян „човекът“, любимецът, избраникът на толкова богове. Нима едно псе или лемур не е по-заслужил да се нарече достоен?
Грамадата се изпъна, изду мощните си гърди напред, подпря длан на твърдата облегалка и се наклони към слугата си. Пред Михаил, изпод преклонените му рамене, които бършеха прашната земя до трона на великана, съзря как слугата поклаща в съгласие глава.
− Така е велики, жалки са, но сме обречени именно с тях да си сътрудничим, тъй като хилядолетия назад им бе даден разум, дар, пропилян така безразсъдно от тях, без дори да осъзнаят отговорността, която им се полага с него – слугата поклащаше неодобрително глава.
− Прав си, Волмор, прав си – той потропваше с дългите си пръсти по каменния трон. − Но кажи ми, какво да го правя това създание на боговете в краката ми, да го стъпча или да го заточа при сенките поради престъпленията на греховно опропастения от него живот.
− Трудно е да се каже, велики, при всичките му греховни падения, престъпно нехайство и най-вече дългът, неизплатеният дълг, за който не е получил опрощение… не, не бих  могъл да се нагърбя с подобно тежко решение.
Михаил повдигна очи към слугата. За какво невежество говореше, та той беше учен човек, имаше диплома за счетоводител, положение в обществото, идваше от добро семейство, а един слуга го наричаше невеж! Е това вече на нищо не приличаше – помисли си той.
− Така е, трудно е, изисква размисъл и пресмятане, но може би…
− Да, да, велики господарю – Михаил повдигна обнадежден глава – съгласен съм на всичко, само моля ви, освободете ме.
− Мълчи, о, твар нещастна, когато господарят говори! – мощен гърлен глас отекна в ушите му и насреща проблеснаха под огъня оголените като на звяр зъби на слугата.
Създанието се надигна с тъмни, мрачни очи и Михаил, от там, на земята, съзря колко по-едро и мощно изглеждаше от обичайната си свита поза, в която седеше до преди миг.
− Право казваш, Волмор, подлец и мижитурка е гостът ни, но за съжаление невзрачен, дори твърде, бих казал. Делата му макар и тежки, са дребнави и недостойни за мен – той въздъхна. − Ех, жалка, никому не нужна твар, какво да сторя с теб? Да не бе предал единствения, който можеше да измоли опрощението ти, но уви, дори там се провали.
Михаил потрепери, мисълта за майка му го загложди болезнено в гърдите. Той повдигна кривогледите си очи към него. Господарят на сенките потърка брадата си − разбира се ако имаше такава – сякаш обмисляше сложен въпрос. Внезапно отсече:
− Донеси куфарчето, Волмор!
− Куфарчето? – ококори се слугата , но веднага се поклони. – Да, разбира се, както наредите.
Човекът повдигна глава и видя как създанието тръсна своята, сякаш за да прогони досадните си мисли, завъртя се на косматите си крака и потъна в тъмната част на стаята. Михаил се изправи колебливо в очакване на онова, което щеше да отнеме или спаси живота му. Косите му бяха разрошени, бузите − увиснали от униние, ризата − разпасана, а панталона му висеше като подарен; човек би си помислил, че бе отслабнал при престоя си в мрачната зала, но това няма как да знаем със сигурност. Подир миг създанието се върна, в кривите си ръце стискаше за дръжката сребристо метално куфарче, удари го в гърдите на изправилия се и се върна при господаря си. Новият му собственик забеляза, че до дръжката се виждаше секретна ключалка, а над нея надпис на латински. Беше му невъзможно да го прочете. Михаил забърса стичащата се покрай очите му пот и го притисна към себе си − така както се притиска само скъпа вещ, от която зависи животът ти.
− Достави съдържанието му до утре и дълговите ти към мен ще бъдат опростени – сянката махна с длан и се изгуби в мрака на трона си.
− А, ако се проваля, ще ме убиете ли? – опомни се Михаил.
− Тишина! – слугата ревна и се хвърли към него. Изблъска го през каменната порта и спря на самия ѝ край. – Що за въпрос само намери да задаваш. Глупец! Глупец! Глупец! – мърмореше създанието, по-скоро на себе си отколкото на него.
Завъртя се и затръшна тежката порта − сякаш бе неестествено лека − пред объркания вече нежелан гост.
Едва тогава, след като съзря безкрайния, виещ се пред него път, когато портата на мъченията се затръшна и звярът изчезна зад нея заедно с господаря си, след като остана сам с тишината и спокойствието на това непознато за него място, Михаил осъзна, че нямаше представа къде се намираше, нито какво имаше в куфарчето или на кого да го достави.
Ужасът от всички въпроси без отговор го завладя и той се събуди потен в леглото си. Вероятно би повярвал, че всичко това е било само сън, ако не беше куфарчето, което се мъдреше до мокрите му завивки, огряно от тънък, сребрист лъч светлина, паднал върху него.

− Господине, господине!
Нечий настойчив глас го изтръгна от мислите му. Михаил се върна към реалността, която, както му се струваше, беше също толкова ужасна колкото и спомените, в които се бе потопил.
− Ще поръчате ли нещо?
 Булгаров гледаше отнесен с провесена уста, все едно не разбираше и дума от казаното.
− Извинете, но ако не поръчате, не можете да останете – настояваше младежът.
Докато наблюдаваше, гладкото, едва наболо с брада лице на момчето зад бара, си помисли, че гласът му звучеше меко и неуверено, но очите му бяха живи, красиви и любопитни. Стори му се толкова отдавна, когато и неговите бяха такива. Някъде преди да опорочи душата си заради пари, а после да се презре заради стореното. Преди да се отрече от живота си и да се озове в студената стая пред непознатия дълбок глас зад лицето без облик и най-вече, преди да обещае да достави пратката „утре“. От тогава бяха изминали – както не само му се струваха − безброй утрешни дни, месеци, години, в очакване на онзи, който щеше да го освободи от тежкия му товар.
− Господине, ще поръчате ли?
Той отново се сепна. Повдигна глава и почти свенливо премигна.
− Разбира се, да… ще взема вода или… не, – потропа по ъгъла на куфарчето − по-добре английски чай.
През годините прекарваше повече време сам отколкото сред хора, мислите му често нахлуваха неканени и му бе трудно да задържи вниманието си за дълго върху някои или нещо. Истината бе, че не се и стараеше, именно те го откъсваха от мрачната му реалност, която всеки миг можеше да го запрати обратно в ада.
След минута момчето го повика, да си вземе чая от бара. С неохота се надигна, крадешком огледа през кривогледите си очи клиентелата в кафенето, увеличила се с няколко господина, спорещи за кой знае какво, млада майка, чието бебе размахваше ръчички по лицето ѝ в истерия и още един самотник, забил нос в книгата си, навярно изчаквайки нощта да напредне, за да може, също като него, прибирайки се изтощен, да не мисли колко самотна и изтерзана е всъщност душата му. Михаил взе чашата си и се върна обратно в закътаното си ъгълче. След миг до масата му спря същото момче и остави малинов Капкейк в порцеланова паничка до него.
− Но аз не съм… – възрази Михаил.
− Това е от нас, не е нужно да го плащате, просто ни останаха в повече тази вечер и реших, че може би, ще ви хареса – момчето се усмихваше приветливо.
Смутен клиентът заби нос в чашата си, бе привикнал да е незабележим и чуждото вниманието го притесняваше. Онези които пропускаха лудостта в очите му, съзираха вехтото облекло над прокъсаните му от път обувки и бързо извръщаха поглед. Все неща, които твърде малко го вълнуваха, но хората си бяха такива: забелязваха кожуха, но не и човека под него. Както сам разбираше, суетата се бе превърнала в добре отглеждана болест, която всички приветстваха със въодушевление.   
− Благодаря, но нямаше нужда – лицето му се разшири в добродушна усмивка.
С треперещи пръстите разбърка чая си, постави лъжичката до чашата и беззвучно отпи.
− Разбира се – тактично отстъпи момчето.
Михайл се замисли, дали пък онзи, когото очакваше, не е минавал от тук, но в друг час или време.
− Само миг, моля – той повдигна пръст, за да възпре оттеглящото се момче.
Младежът се извърна.
− Случайно да сте виждали днес по някое време, вероятно сутринта или може би по-късно към обяд, жена или… не, по скоро мъж, съмнително изглеждащ, дори странен бих казал на вид, очакващ или търсещ някого – беше му трудно да опише онзи, когото дори той нямаше представа как изглеждаше – може би мен, а може би… дори да ме е назовал по име − сключените вежди и увисналата брадичка на бармана подсказаха, че освен за бедняк, вероятно го мислеше и за луд.
− Извинете, но кога казахте е срещата ви?
Все пак, трябва да признаем желанието на младежа да помогне, въпреки че едва ли бе схванал и половината от обясненията на клиента.
− Утре − машинално отговори Михаил и замаха с ръка – но оставете, това не е от значение сега, важното в случая е дали подобна личност е минавала от тук?
− Не бих казал… − отрони младежът, навярно задаващ си въпроса, дали не се подиграваха с него.
 Сключените плътни вежди на момчето съвсем се събраха, той се завъртя на пети и побърза да се скрие зад бара, от където повече не се видя.
Михаил глътна остатъка от чая и без да докосне Капкейка, стана от масата. Под козирката на каскета си, стиснал куфарчето в ръка, се измъкна с бързи стъпки и още по-посърнал вид от кафенето. Зави на ляво към „Уимбълдън парк” и секунди по-късно тъмнината се спусна над него, завинаги. 


На следващата вечер:

Когато тази сутрин инспектор Спенс се събуди, не беше планирал нищо от случващото се през изминалия ден. И като казвам нищо, имам предвид, че не беше планирал да се успи, нито кучето да зарови ключовете в задния му двор, поради което му се наложи да вземе метрото. Не беше и планирал да разлее кафето си върху блузата на най-красивата жена, която бе срещал, а след това да получи шамар заради опита си да попие течността от ризата ѝ. Не беше планирал също и мъмренето, което отнесе от началника си, заради поредното му закъснение за ставката, поради което му беше назначен случай, който, по негово мнение, беше чиста загуба на време. Затова инспекторът просто го прехвърли на партньора си, докато той се концентрираше върху друг, по-стар такъв и далеч по-заплетен, от преди месеци.
Някъде към седем и половина вечерта, приблизително по същото време, когато и Михаил Булгаров напусна предната вечер кафенето, до бюрото на инспектор Спенс, доволен от себе си, спря партньорът му.
− А-а-а, Хобсън, какво научи по случая Булгаров? – почти шеговито попита и се зарови из разпръснатите листове по бюрото му.
− Както и предполагаше, починал е от инфаркт, но интересното по случая бяха показанията на свидетелите – той хвърли папката на бюрото пред Спенс – може би е добре да ги погледнеш.
Спенс изпуфтя. Изпъна се на стола и скована болка премина по гръбнака му.
− За какво говориш, смятах че случая е ясен?
Колегата му не каза нищо, вместо това разкопча сакото си, извади от папката снимките на починалия, пръсна ги пред него и трескаво заобяснява:  
− Ето тук, погледни – тикна пръст в изражението на мъртвия – лицето му е вцепенено от ужас, в косите му се виждат бели кичури, а очите широко отворени, все едно сърцето му се е пръснало от страх. И още нещо, открили са го с впити в куфарчето пръсти, сякаш се е опитвал да го предпази, но от кой?
Хобсън се надигна и хвърли сянка върху партньора си. Средно висок, почти колкото Спенс, но доста по-жилав, изглеждаше така, сякаш не го свърташе на едно място. Престъпи няколко крачки в страни, след което се върна обратно до бюрото, постави ръка на кръста си и продължи:
− Това не е всичко – разпалено обясняваше − в момента на кончината му е имало жена, присъствала неволно на случилото се. Тя заяви, че е бил повече от ужасен, викал е несвързано, цитирам: „Куфарчето… не, той къде… утре, утре“ − двамата се спогледаха. − Момчето, барманът от близкото кафене, сподели, че покойният го е разпитвал минути преди да почине за някаква загадъчна личност, чийто пол и външност не можел да опише, но с която имали среща, забележи − „утре“.
− Може би е трябвало да предаде куфарчето на него – измънка Спенс и се вгледа във фотографиите.
От предното бюро се дочу сподавен смях. Хобсън хвърли язвителен поглед към новоназначения инспектор, който изобщо не му се нравеше, поради налудничавия му поглед и твърде нестандартните подходи в работата му. И все пак, началството твърдеше, че бил гении в разплитането на загадки в Ел Ей.
− Ти пък на какво се хилиш, Томпсън?!
− Утре? Горкият! Без конкретен ден или дата, всяко утре всъщност е днес. Едва след смъртта настъпва единственото утре, което никога не става днес. Явно все пак, така и няма да достави куфарчето.
Томпсън вече се беше извъртял на стола си към двамата разследващи и небрежно се бе отпуснал на облегалката. С разбърканите си коси, ехидна самодоволност на човек проумял нещо, което бе непонятно за другите, тотално подразни партньора на Спенс.
− Нещо схвана ли от казаното? – Хобсън се извърна към колегата си и скръсти ръце.
− А аутопсията какво показа?
− Нищо, както вече казах, инфаркт – метна суров поглед към Томпсън и продължи. – Обаче успяхме да отворим куфарчето, паролата беше банална, първите шест цифри на ЕГН-то му. Интересното в случая беше гравирания надпис и това, че се оказа празно.
− Смяташ, че някой вече е изпразнил съдържанието му ли? – замисли се Спенс.
− Едва ли. Не би могъл без да го видят, още повече, че след като е колабирал покойният, бързо са се притекли хора на помощ.
− Тогава? – една от снимките привлече погледа на инспектора.
Той я взе, на нея Михаил Булгаров лежеше мъртъв на тротоара, притиснал в себе си малкото куфарче. Внимателно огледа детайлите, но нищо неестествено не откри, освен изражението и силното желание на покойника да предпази куфара.
Както и предполагаше Хобсън, случая събуди любопитството на партньора му.
− Явно е бил празен. Другото интересно е, че е живеел като просяк, местейки се от място на място, от град на град, като е спял където намери, когато по сметката си е имал деветстотин седемдесет и осем хиляди паунда и двадесет и пет цента, както и голям имот в близост до Белгревия, наследство, завещано му след смъртта на майка му.
Спенс остави снимката и се вгледа в разпечатките, веждите му заиграха по лицето. Присви устни и повдигна поглед.
− Следователно е бил наясно с крупността на състоянието си и все пак е живеел като скот? – по гласа му се четеше изненада.
− Проверих и това – Хобсън отметна няколко листа и посочи друга банкова разпечатка – извършил е единично теглене от акаунта си, малко след като е получил наследството, повече не е пипнал и цент от него. Приблизително по същото време, едва няколко дни след това, е напуснал не само работата си, но и къщата, която наследил. 
− А за майка му, разбра ли от какво е починала?
− Пневмония. Синът ѝ не се е появявал с месеци, а е живеел само на час от нея, явно не е могла да се погрижи сама за себе си – инспекторът сбръчка нос – бил е пълен нещастник!
− Жалко, наистина – Спенс поклати глава и брадичката му се издаде напред.
− Възможно е да го е заглождила и съвестта, а в привидно празното куфарче, да е носил греховете си – отбеляза третия инспектор, който до момента слушаше мълчаливо.
− Ти нямаш ли си друг случай за разнищване, Томпсън? – избухна Хобсън.
− Само отбелязвам – разхили се той, повдигна длани в защита и се врътна към бюрото си.
− Казвам ти, не ми харесва този човек има нещо лудо в очите му – едва чуто промълви вторият инспектор –  ОК, тук приключих, отивам за кафе.
Хобсън затвори папката. Спенс му даде знак да я остави на бюрото, преди да се отдалечи. Оказа се, че случаят наистина беше събудил любопитството му. Искаше да го прегледа още веднъж, за да се увери, че не се касае за убийство, преди да го предаде на началството. Той потропа с пръсти по нея. Ненадейно погледа му се спря върху, обилно окосмената ръка на Томпсън, чийто заострени извити навътре нокти се свиха в юмрук върху бюрото му. Спенс присви очи. Космите се плъзнаха и потънаха под кожата му, която остана гладка като на човек. Той тръсна глава, за да прогони лудостта, която внезапно го бе връхлетяла.
− Е, аз тръгвам – Хобсън се обърна − ако нищо няма да поръчаш…
Спенс премигна, беше практичен човек и идеята за свръхестествени създания или хора, не би могла да съществува на едно с прагматизма му. Пое въздух и извика:
− Момент – инспекторът се вгледа в партньора си, все едно се колебаеше какво да каже – текста… върху куфарчето, не каза, преведе ли го от латински?
−  Разбира се − с насмешка отвърна втория.
− И какво?
−„Недостойния по живот и дела, дори в ада е ненужен“ – усмихна се Хобсън и излезе.

*                           *                           *                                        

Вероятно ако Михаил можеше да чуе казаното от полицаите, би съжалил за още много неща, но истината бе, че там където се намираше в момента, така или иначе, това вече нямаше значение, тъй като куфарчето – както между впрочем, случайно или не, бе налучкал загадъчният инспектор Томпсън – се оказа, че в действителност съдържа записки от мизерния живот на Михаил Булгаров. Ден след кончината му, то най-накрая достигна до онзи, който трябваше. Само ако знаете каква суматоха настана заради изчезването му от полицейския участък, както между впрочем и на инспектор Томпсън. Но за това друг път. Дяволът или Принцът на мрака − кой го знае какъв точно беше – удържа на думата си − и как иначе − именно куфарчето със обявения от него отказ да приеме Михаил Булгаров при себе си, му бе осигурило пространство на едно далеч по различно място от това, в което се канеше да го запрати. Вероятно се питате защо? Ами много просто, както самият „Той“ се бе изразил към слугата си:  „Един глупак по-малко в ада, с когото да се разправям“.

неделя, 17 септември 2017 г.

Старецът и момчето



− Казаха ми да дойда при теб – младежът се спря до ръба на отсечената скала, където седеше изпостял старец с хлътнали очи и отнесен поглед.
− Така ли ти казаха? – едва чуто прошепна.
Момчето застана до него. Краката на възрастния се подаваха изпод дълга роба, косите му бяха побелели, също като брадата покрила лицето му и блестяха на сребристи нишки под чистото, сиво небе.
− И как разбра, че аз съм онзи, който ти трябва? – старецът говореше тихо и равно, а гласът му, подобно ромолене на поток, носеше покой.
− Хората – свъси вежди момчето и приседна до стареца − всеки път, когато се доближавах до някого, се намираше друг, който да каже: „Погледни какво стана преди, не се ли поучи от миналото? Защо ти е  да повтаряш все същите грешки? Еди кой си опита и се провали, защо мислиш, че ти ще се справиш? Миналото е мъдро, в него има знание, уроци, поучи се от тях, опознай го.“ И ето ме, тук съм пред теб, за да ме научиш.
− Значи искаш да знаеш, така ли?
Момчето повдигна рамене. До стареца изглеждаше малко, дребно и свито. Ръцете му бяха сключени, а краката − прибрани пред него, в очите му се четеше неувереност. Изглеждаше като загубено дете до гигант, какъвто бе по-възрастният, макар и вече изтощен и блед.
− А ти, на всичко ли ще ме научиш? – изпъна се то.
− Щом си  тук, значи на всичко.
− Всичко е много, нали така? – зениците му се разшириха от възбуда.
− Много е − потвърди старецът − особено ако го трупаш в себе си.
Мрачно се усмихна, притвори очи и дълбока въздишка се откъсна от него. Бледа сиво-синя сянка затрептя и заискри от възрастния, тя се откъсна и неспокойна заподскача до тях. После спря и сякаш съзряла нещо пред себе си, се понесе към скалата. На отсрещна ѝ страна я очакваха останалите, подобни на нея блуждаещи цветни пламъчета. Те трептяха и танцуваха по зелените площи. Младежът понечи да попита какво бе това, но старецът продължи, сякаш нищо не се бе случило:
 – Понякога да знаеш и да не забравяш е тежко, спомените надават глас и искат да бъдат чути, нали са живи, но да чуеш, значи да го изживееш наново. После утихват и разбираш, че въпреки трудностите, въпреки тях, си е заслужавало да извървиш пътя, да израснеш и да познаеш непознатото за теб – старецът се вгледа в простора и момчето съзря в него нещо близко и сродно.
Пред тях в далечината се изписаха светлини, сякаш Северното сияние се разля по сумрачното небе. Въздухът, до скоро сковаващ от студ, започна да се стопля, двамата вече стояха отпуснати на ръба на скалата. Момчето погледна надолу и с изненада откри, че не виждаше дъното на пропастта. Макар да му се струваше, че чуваше бързеите на буйни, неспокойни води, не ги съзираше.
 − Изглеждаш разтревожен – старецът постави ръка на рамото му – няма за какво, още си млад и силен, за теб ще е по-леко – въздъхна − настоящето винаги е по-силно от миналото.
− А, на теб, защо ти е трудно?
− Опознал съм много битки, някой велики и храбри, достойни за възхвала, други – дръзки и позорни и не до там почтени, познах ги − гърлен и дрезгав, гласът му сякаш дереше скалите − и макар земята да помни кръвта и сълзите, забравя поуките, но не и аз. Живи са, нося ги в себе си – преви глава, сниши се и гласът му утихна − гласовете им още шептят, мълвят и на онези, които искат да чуят − той почука с пръст по главата си, изсумтя и рязко се обърна напред. Лицето му отново се промени.
Младежът се почуди, дали в очите му съзираше лудост или това бяха лицата на отминалите спомени, изписани по него. Подпря ръце назад и също като стареца загледа сенките на отсрещната скала. Бяха цветни, някои от които дори красиви, други бледи, сиви и почти невидими. Те се движеха плавно и грациозно, сякаш танцуваха валс по тревата, свиваха се в трептящи пламъчета, протягаха се и виеха като лиани нагоре по дъбовете. Над тях падаше златиста светлина, огряваше ги и те се протягаха към короната им. Светлината ги пръскаше и те политаха надолу, като цветен прашец попаднал по тревата, тихия ветрец ги събираше в едно и отново се издигаха нагоре. Гледката го опияни и също като стареца, потъна в нея. Внезапно долови вълнение измежду сенките, повдигна поглед и съзря в небето грамадни соколи. Те кръжаха с огромните си мощни криле над малкия остров. Извиха се в кръг и с писклив и остър звук се спуснаха към тях, ноктите им се изпънаха, крилете им хвърлиха сянка над короните на дърветата, снишиха се и полетяха под тях. Момчето долови повея от замаха на крилете им. Видя как клоните се раздвижиха като живи и сивите сенки на птиците се плъзнаха по тревата. Младежа погледна към стареца, дланите му бяха сключени като за молитва, но изражението му бе спокойно. Прехапа устни и зачака. Соколите разпериха криле, забавиха полета си и се плъзнаха отново под дърветата, от които се посипваха живите пламъчета. Цветовете им попаднаха върху крилете на птиците, те заблестяха в нюансите им и се издигнаха високо с писък. Огрени от златните лъчи заприличаха на сияйни ангели, танцуващи по въздуха над дърветата, от които вече не се сипеха цветни сенки, вместо това трептяха и се виеха към небесата сякаш се сбогуваха. Птиците размахаха криле и се понесоха към Слънцето.
− Какви са тези сенки на отсрещния остров? А соколите, какво се случи с крилете им, къде отидоха те? – момчето заекваше от превъзбуда, очите му шареха, търсещи отговори.
− Сенки ли? Не. Това са само звуците и цветовете на отминалите животи. Те са тънки и глухи, за да не заглушават онези, на Настоящето − твоят глас. Цветовете им трептят в нюансите на спомените, които съдържат в себе си. Някои са по тъмни и мрачни, а други − светли и блестящи. Но всички те, когато е нужно, достигат до търсещия, слепия и глухия. Тези там – той посочи няколко бледи пламъчета − са от най-старите животи, вече почти забравени и изнемощели, постепенно избледняват, докато не станат едно със светлината на Вишния, за която жадуват или не полетят със соколите към него. Но трябва да знаеш, че всички те копнеят за Създателя си.
Старецът се усмихна и лицето му стана много по-младо и свежо.
– А онези − той посочи виещите се, наситени цветове по тревата, които се опитваха да достигнат до най-високото дърво преди другите – защо са толкова ярки?
 – По-млади са и нетърпеливи, също като теб – той се усмихна. − Светлината ги влече, но те още не разбират, времето им не е дошло. Светът се нуждае от опита, който носят в себе си, човекът също, за да не забравя колко крехко и преходно е всичко.
Момчето се усмихна и сякаш му стана по-леко на душата. То поклати крака над пропастта. Соколите вече ги нямаше там и небето се бе обагрило с цветове, светло и топло, Слънцето печеше и над тях. В душата му се бе настанило спокойствие, което го караше да вярва, че е точно там, където трябваше да бъде.
− Там от където идвам, хората непрестанно говорят за теб – продължи момчето, като почукваше петите си в скалния отвес.
Така е защото не те познават, а онова, което им е чуждо, ги плаши – старецът потупа добронамерено ръката на младежа.
− Но нали сега се родих, а теб те има от преди тях. Може да не знам всичко, но знам, че всеки миг е дихание и живот, а във всяко дихание има и радост и тъга. Знам и че всяко от тях е избор, а всеки избор гради пътека, по която стъпват. Знам и че тази пътека е животът, по който преминават, но не знам защо изборът за нея така ги плаши?
Стареца се усмихна.
− Значи знаеш всичко, което ти е нужно.
− Предполагам – въздъхна − гледах човека и страха му да направи избор. Всеки ден обличаше една и съща изтъркана дреха, на която окачаше своята рутина и с посърнало лице поемаше по познатия му вече път. По него избираше единствено онова, което вече познаваше и вместо да съблече натежалата си до болка рутина и да поеме гол към самопознанието си, той избираше сигурността, в която няма сигурност, а единствено познатост, непозната и за него. И пак наивно вярваше, че няма друг път, че това е настоящето му и щастие не съществува, защото пътечките, които следва, са същите, избрани от още много други като него. Нима слепотата на човека може да е тъка дълбока?
− Може, може… виж мен. Нима след толкова битки, познание и победи, не стоя и аз на ръба на забравата.
Момчето сключи посърнало вежди. Старецът продължи:
− Казваш, че човекът говори за мен, но какво наистина казва? След цялата мъдрост, събрана през вековете, малцина са онези, които ме познават и още по-малко тези, които търсят Истината и искат да знаят. Погледни, нима не пратиха теб при мен, когато самите те трябваше да ме потърсят? – той поклати глава и устните му станаха тънки като ивички. – Че на какво мога да науча аз теб, когато Природата ме е създала да те следвам?  Мога да разкажа миналото ти и това на много народи, но то никога не носи същите белези в настоящето. Бих могъл да ти предам мъдростта на вековете, но тя се мени с времето и човека. Мога да ти пресъздам войните, но те няма да те научат как да водиш твоите битки, ако се криеш под отминалата им слава. Познанието, което нося е за да помни човекът стъпките си, но Настоящето е, за да поема по нови такива.
− Нима казваш, че мога да бъда когото поискам?
− Та нали за това съществуваш? – старецът се усмихна. − Виж мен, аз съм стар и изнемощял и макар и да се движа, вървя след теб, по твоите стъпки. Бъдещето може и да е пред теб, но то расте и бива единствено онова, което ти избереш за него да бъде. То няма своя воля. Единствено ти, Настоящето, си свободен да бъдеш всичко онова, което решиш да си. Всеки път, е път предначертан за теб. Това е най-големият дар, които Съдбата ти е дала.
− А защо не минеш пред мен с мъдростта си и не ми покажеш най-добрия?
Миналото се просълзи. В очите му момчето прозря нежност и любов.
 Ако мина пред теб, ще те забавя. Моето знание е обременено с отминали страхове, какво ще научиш от тях?  Докато непознанието ти е като открехната врата с хиляди възможности, към които да поемеш с човека. Нима това не е благословия?  
Старецът се изправи.
− Струва ми се, трябва да вървим, като че ли доста се застояхме и двамата.
− Чакай, нали щеше да ме учиш? – Настоящето скочи на крака и застана пред Миналото.
Аз ли? − разсмя се той. − Че на какво, та нали следвам стъпките ти, не помниш ли? – Той се огледа за захвърлената си торбичка. Видя я близо до един храст и я метна през рамо. Отръска праха от себе си, стисна подпряната на същия онзи храст тояжка и потупа по рамото младежа.
− Ако все пак ти потрябвам, винаги можеш да погледнеш назад, ще съм близо до теб.

От него се свлече още една сянка и се отправи към отсрещната скала, на която цветните пламачета танцуваха своят танц към светлината. Момчето се вгледа в топлите му черти, знаеше че тъгува, по онези, които се отърсваха като прашен воал, понесени към отсрещния остров – по него, Настоящето, което днес бе младо, но утре щеше да е част от Миналото, за да се прероди наново като Настояще. Тъгуваше и по всички онези неизминати от човека пътища на радост и наслада, тъгуваше, но и се радваше, защото Настоящето го бе познало, него, своето Минало и бе съзряло Бъдещето си, като пясъчна лагуна, далечно и красиво. Знаеше, че то се носеше пред него, а в себе си бе събрало мъдростта на отминалите си дни и силата на всеки иден миг. Момчето знаеше всичко това, защото разбираше, че Миналото бе част от самия него. Двамата се усмихнаха и всеки пое своя път, който, макар и еднакъв, бе така различен в същността си като самите тях.

четвъртък, 4 май 2017 г.

ВРЕМЕ



·         Ако приемем, че вечност не означава безкрайна продължителност от време, а безвремие, тогава вечният живот принадлежи на тези, които живеят в настоящето.Лудвиг Витгенщайн


                                                                           
Стефан се погледна в огледалото. Представи си се с дълга брада, нещо което отдавна искаше да стори, но знаеше, че никога отново нямаше да се случи. Опита да прогони  мисълта за това и прокара острия резец по кожата си. Изплакна бръснача и придърпа подвижното огледало към себе си. Времето беше оставило отпечатъка си върху няколкото бръчки край очите му, който за неговите тридесет и седем години, все още стояха красиво.
Изплакна се и докато напускаше банята, небрежно запрати памучната кърпа в плетения кош за пране. Още докато отваряше вратата чу съчувствения глас на Мая, която изричаше вече познатите му думи към Виктория: че е крайно време да продължи напред, да си намери нова работа и страст в живота.
− На гофрети с шоколад ли ми мирише? − прошепна той в ухото ѝ и я придърпа към себе си.
Мая измърмори нещо в слушалката и натисна червеният бутон, под протестите на Вики от другата страна на линията.
− Продължавам да не разбирам, защо си губиш времето давайки ѝ все същият съвет отново и отново, на какво се надяваш? – той притисна буза към нейната и се загледа в горещата чаша на плота. – Направила си ми и кафе? – усмихна се широко.
− Приятелка ми е! – тя пропусна коментара му. − Утре за нея може да е различен ден и думите ми да внесат промяна в живота ѝ – зад себе си дочу ироничното възклицание на Стефан.
Беше наясно какво щеше да каже и все пак не го възпря. Въпреки че възгледите им бяха различни, тя го обичаше достатъчно, за да му позволи да бъде себе си.
− Знаеш че няма, всичко отново ще се повтори и утре ще чуеш все същите познати думи от нея – той я обърна към себе си. – Разбирам че си идеалистка и силно вярваш както в хората, така и в себе си, но не искам да останеш разочарована ако…
− Недей, не продължавай – пръстите ѝ бяха покрили устните му – наясно съм защо се тревожиш, но повярвай, приела съм го отдавна и съм се научила да живея в тази реалност − целуна го и му подаде чашата с кафе.
Той я проследи с поглед, докато напускаше стаята и почувства порив да я последва. С усилие се възпря. Трябваше да прегледа списъка преди да излязат. Изсумтя и остави в страни кафето си, бръкна в левия си джоб и извади дълъг поизвехтял лист, който до не отдавна бе прекарал години в дървена кутия върху рафта с книги. На него с два почерка − стегнат и сбит, а другият – фин и издължен, бяха записани всички онези неща, за които мечтаеха, но до преди месеци, все не отделяха време да изживеят. През последната половин година след трагичната нощ, не бяха пропуснали и ден в изпълнението им. Това бе превърнало живота им в низ от вълнения, приключения и смях. Той чу пощенската кутия пред вратата им да изщраква и забеляза Мая, която изтича по халат навън. Разгърна отново списъка, но погледът му бе привлечен от чинията с ароматни гофрети до него. След минути Мая влезе.
− Е, днес къде сме? – тя се намести пред него на плота.
Стефан, остави гофретата в чинията, проследи задрасканите редове и с изненада откри, че не беше останало нищо за изпълнение, освен един ред, който Мая ежедневно следваше. Побърза да го нагъне обратно, но преди да успее да каже каквото и да било, тя го дръпна от ръцете му.
− Какво има − изгледа го закачливо – да не съм добавила още някой висок връх, от който се ужасяваш? − погледът ѝ последва задрасканите редове, известно време не каза нищо.
 − Интересно – отбеляза след миг − добре сме се справили, но винаги можем да го допълним, нали така? − тя се усмихна и добави полет с балон към него.
 Сви листа и го прибра в ръчно обрисуваната си с цветя чантичка, която допълваше цветната ѝ ефирна рокля. Стефан опита да възрази. Преди да успее да се изкаже, Мая го поведе към вратата. Близо до входа се засякоха с възрастната си съседка, госпожа Маринова и йоркширския ѝ териер, с който изумително си приличаха: свъсени вежди, малки любопитни очички и несдържан темперамент. Възрастната дама им се усмихна механично като ги премери от глава до пети. Двамата кимнаха в отговор и забелязаха нарастващото в нея желание да ги заговори. Стефан стисна Мая за ръката и забърза крачката си, когато внезапно тя се отскубна от него и се спря. Объркан той я изгледа. Двете жени поведоха разговор, който изглежда се понрави на по-възрастната. Сякаш измежду другото, Мая вметна за намаленията в кварталната аптека и по-конкретно, на лекарствата за високо кръвно.
− Нужно ли беше? – свъси вежди.
− Стига, не мога да продължавам да гледам как линейката всеки ден я изнася на носилка, когато знам, че съм можела да сторя нещо. Нима ти не подсказа на онзи просяк, къде има изпаднала двайсетолевка.
− Да, но той беше окаян, докато тя е просто устата клюкарка.
− И все пак е човек, за когото можем да направим нещо добро – възмути се Мая.
− Трябва да ти сложат ореол, знаеш ли?
Мая въздъхна.
 – Не съм много далеч от това, струва ми се.
Стефан прехапа устни, сведе глава, бръкна в джобовете си и тихо продължиха по пътя. Денят беше все така прекрасен и слънчев. Нищо не издаваше, че предстоеше да вали, освен увереността му в това. Дърветата бяха отрупани с плодове, въздухът ухаеше на цветя, край тях се носеше песента на славей, а някъде в далечината се дочуваха тихите почуквания на кос. Въпреки ранния сутрешен час парковете вече се пълнеха с хора, а лятното слънце напичаше все по-силно, докато се разхождаха по алеята през горичката. Усмивката не падаше от лицето на Мая, тъмните ѝ къдрици бяха повдигнати високо и няколко декоративни маргаритки красяха косите ѝ. Стефан с наслада наблюдаваше детската еуфория с която Мая се любуваше на природата и с охота игнорира дразнещото шумолене на торбичката в ръката му.  Тя посочи широко незасадено място и се затича към него.
− Не е ли идеално? − засмя се и разпери ръце.
Той кимна видимо развеселен от танца ѝ.
 Подобно самодива, пристъпи на пръсти към него и закачливо дръпна торбичката от ръцете му, седна на краката си и извади от нея фиданка, бутилка вода, лопатка за засаждане и малък плик с тор. Изкопа в земята дупка, постави внимателно в нея малкото дръвче, хвърли пръст, после тор, поля я с вода и повтори.
Стефан я наблюдаваше. Въпреки че я беше виждал многократно да го прави през последната половин година все още го изненадваше въодушевлението, с което подхождаше към засаждането на всяко дръвче.
− Ако е писано, ще порасне прекрасна върба – тя се изправи и протегна калните си ръце към него.
− Не ти ли омръзва всеки ден да го правиш? – той наклони шишето и ѝ поля.
− Не, защото знам, че някой ден, някое от тях ще се хване и ще продължи да расте много след като мен вече ме няма. Това би придало смисъл на живота ми − Мая тръсна ръце и прибра обратно бутилката.
Стефан с усилие потисна нарастващото като плевел в гръдта му негодувание. Двамата седнаха на тревата. Дивата шир около тях им подейства отпускащо. В близост се разкриваше спокойно, чисто езеро, водите на което едва забележимо помръдваха, разклатени от вятъра, носещ по повърхността му листа и цветове.
− Някога представял ли си си че животът ни ще е такъв?
− Какъв? – приведе се над нея.
− Като постоянно повтарящ се филм – погледът ѝ се носеше по чистото езеро – не ти ли липсва утрешният ден?
− Ни най малко, защото имам теб, а това го прави различен и вълнуващ всеки път.
Водите се раздвижиха и по тях прибягаха водни кончета. Не беше виждала такива от доста време. Това я накара да се усмихне.
− Разбирам, че днес също може да е различен, но той не носи чак такава непредсказуемост като утрешният ден, който често е забулен в мистерия.
Стефан я притисна към себе си и също като нея потъна за кратко в играта на водните кончета.
− Не и за онези, които живеят за вчера или утре. За тях днес никога не идва и като осиротял просяк, не носи нищо в себе си. Но за тези, като нас, познали силата и магията на днешния ден, утре е просто дума напомняща ни, че всичко, което имаме е днес.
Тя изпрати с поглед и последното водно конче. Познаваше дните си до болка, всеки един от тях, през последната половин година. Новините и предаванията никога не се променяха, хората следваха едни и същи познати стъпки и действия. Времето не носеше изненади, светът беше еднакъв всеки ден. И все пак се беше научила как да избяга от рутината му. Нови места, нови хора, храни и филми, четеше разнообразна литература и следваше мечтите си. Експериментираше с лимитите на собственото си „Аз“ и най-вече, беше се научила да държи съзнанието си будно за малките, незабележими неща в света около нея. Това я караше да усеща живота отново. За нея беше истинско откровение, когато разбра, колко сляпа е била за тях: силата на крехката маргаритка, избила между каменните плочки; бездомника, споделил малкото си храна с уличното псе; майката долитаща до гнездото с червей, за да нахрани малкото си и всички тези съществени, макар и незабележими неща, които бяха като цветове, открояващи се в света около нея, придаващи му нов смисъл. Да, Стефан беше прав: магията на утрешният ден можеше да я открие и днес. Но само утре можеше да накара зеленото дърво да съблече премяната си, а малката птичка в гнездото да полети, затова и двете бяха нужни на света, за да расте и да се променя и тя все по ясно разбираше това.
 − Понякога се чувствам така, сякаш ми бе подарено време, което не ми принадлежи, само за да се науча, как да обичам живота усмихна се тя горчиво.
Той я придърпа внимателно и я притисна към гърдите си. Тишината край тях бе загубила лекотата и сладостта, която носеше по-рано и бавно започна да натежава.
− Все още смятам, че ограбвам живота ти и онова, което би могъл да имаш. Може би – поколеба се тя – ако знаехме как, бихме могли да…
− Не! – той се изправи и пръстите му се впиха в раменете ѝ Дори на шега не изричай тези думи! Онова което ти бе дадено като дар, нямаш право да се отричаш от него, дори ако знаехме как, дори тогава... не разбираш ли, има причина: както ти сама каза, да си тук, да си жива. Моля те…
Очите ѝ се напълниха със сълзи и тя извърна глава в страни.
Вече не съм сигурна, дали принадлежа на този свят, на това време.
− Хей, погледни ме – той сведе глава, за да срещне очите ѝ – погледни ме!
Мая се обърна към него.
− Нямаш власт над времето, никой няма, то само те избра и те направи част от него. Не разбираш ли? И без друго всички имаме единствено днес.
− …освен онези, които принадлежат на вчера – допълни тя.
Сърцето му се сви. Затвори очи и я притегли обратно към себе си. Мокри капки се отпечатаха върху ризата му и оставиха студена следа там, където лицето ѝ се притискаше към гърдите му.
                                        *                     *                *
Няколко часа по-късно двамата се носеха с балон по обсипаното с рохки облаци небе. В далечината забелязваха малки точици, подобни на реещи се в простора птици. Слънцето препичаше над тях, а отдолу София изглеждаше спокойна, обратно на забързания ритъм в който живееха жителите ѝ. Мая бе възвърнала доброто си настроение. Косите ѝ се вееха с вятъра, а ароматът на жасмин от тях  се разнасяше из въздуха. Стефан знаеше колко силно обичаше да лети, което му припомни деня на срещата им. Беше преди близо десет години. Тя бе инструктор, а той − рожденик, възползващ се от предоставения от колегите му подарък - полет с балон. Мразеше височините, но тя беше превърнала пътуването им във вълнуващо приключение. Тогава разбра, че Мая бе всичко, което бе търсил и си обеща, никога да не я изостави. Той се облегна на коша, искаше му се да престане да мисли. Просторът беше опияняващ и двамата летяха в тишина. Ако само можеше − мислите му отново нахлуха неконтролируеми – Мая да разбере, колко много значеше за него и колко незначителен би бил утрешният ден без нея… но, не, нямаше как да обясни онова, което единствено времето можеше да разкрие пред нея. Искаше му се  да можеше да ѝ покаже, че „сега“, бе всичко от което се нуждаеха. Той бръкна в десния си джоб, извади триъгълен, черен кристал с издълбан кръг, чиито стрелки сочеха шест и четиридесет и три.
Сивите, искрящи точици по него го отведоха половин година назад в мислите му. Нощта беше дъждовна антиквариатът беше затворил врати, преди повече от час. Имаше още няколко вещи, които трябваше внимателно да изучи и да определи стойността им, затова беше решил да остане до малко по-късно. В ръцете си държеше камък, чийто произход, състав и време му убягваха. На гърба на кристала се забелязваха древногръцки символи, които бяха трудни за разчитане, поради сложността и дребния шрифт, с който бяха изписани. Работата го беше погълнала изцяло, без дори да заподозре, че може би, там някъде, единствената жената, която някога бе обичал, издъхваше. Телефонът иззвъня, минути по-късно вече стоеше до нея в болницата, притиснал ръката ѝ до устните си, а с другата нервно премяташе камъка, останал в джоба му. Неусетно беше завъртял стрелките му назад, докато в мислите и реалността им, беше върнал времето до мига, в който тя отново щеше да е жива. Мисъл и движение, дали това бе всичко или пропускаше още нещо? От тогава денят им непрестанно се повтаряше, до момента в болницата, когато линията на екрана се изправи и сестрите влетяха с викове в стаята. Той изплува от спомените си и машинално прибра обратно камъка.
Твърде много въпроси и прекалено малко отговори, помисли си той. Тъмният кристал се беше оказал прекалено голяма загадка; не беше описан в никоя книга, дори в тази за Кронос − древногръцкият бог на времето. В старите записки и документи не се споменаваше за подобен камък, а преводачите, с които се беше свързал не успяха да разпознаят йероглифите на гърба му. Всичко, което знаеше за него бе, че един ден, просто пристигна в антиквариата заедно с други вещи: сребърни свещници, музикална кутия, без особена стойност и златен скиптър, останали след смъртта на някакъв старец. Вещи, който, взети заедно, не носеха никаква обща основа, освен собственика, който ги беше донесъл − племенник на покойния. Но дори и той не знаеше нищо за кристала. За него, очевидно беше без значение.
− Добре ли си? – Мая се приближи и го прегърна.
− Да, просто се бях замислил – все още му беше трудно да се върне към реалността.
− За камъка ли?
Топлият ѝ дъх по врата му го накараха да настръхне.
− Познаваш ме добре − той се извърна с лека усмивка.
− Така е – опря глава на рамото му.
Двамата потънаха в тъмно сивите облаци в далечината.
 – Понякога се питам, какво ли е да изживяваш една и съща реалност; раздяла, любов, провал, победа, смърт, рождение… отново и отново, без да осъзнаваш, че се случва, при това с фалшивото съзнание, че някога ще излезеш от порочния кръг на болка и огорчение, и ще продължиш напред.
Стефан не отговори. За него деня да продължи хода си бе равнозначно на това да я загуби за винаги. Мисъл, която не можеше да приеме.
− Всички тези хора – продължи тя – чувствам се отговорна…
− Мая, те не помнят нищо от онова, което вече са преживели.
− Може би не те, но душите им помнят. Белезите останали върху тях, като наслоен отпечатък, натежават и образуват гнойни рани, които бавно ги тровят отвътре.
Тя отмести очи от него и се подпря на коша.
– Познавам това чувство, Стефан...
 Тъмните облаци над тях ставаха все по тежки и плътни. Вятърът носеше студени вълни, които брулеха лицата им, въздухът миришеше на влага. Наближаваше бурята, за която и двамата знаеха, че предстои.
− Душата ми е уморена, любов, не намира мястото си нито сред живите, нито сред мъртвите − тя замълча.
 Думите ѝ звучаха леки и спокойни. В тях нямаше нито болка, нито съжаление. Тя се обърна.
– Животът ми даде повече, отколкото някога бих поискала: теб и разбирането, че съм жива − по лицето ѝ се плъзна усмивка.
Стефан сведе глава и забеляза пощенския плик, който Мая държеше. Краят му бе разкъсан. Дори и така разпозна подателя, беше от Оксфорд, Англия. Тя постави белия листа в ръцете му, кимна, отстъпи в страни и отправи взор в сумрачния простор.
Плика потрепери, натежал, като затаения дъх в гърдите му, който му подсказваше че бе открила отговора на загадката. Само след миг тъмна сянка се спусна над тях.  Изпод притъмнялото небе, по въздуха се разнесоха познати щрихи, подобно на песен:
 Не жали по мен...
Не казвай че си тъжен...
Смъртта ми може да изглежда залез...
Но всъщност тя е изгрев...[1]
Капки дъжд се разбиха в ръба на плетения кош. Балона се спусна плавно надолу, подобно ефирна коприна понесена от вятъра, докато дъното му не се удари във влажната почва под тях и застина.







[1] Мевлана Дж. Руми

неделя, 23 април 2017 г.

Под протрития кожух




В тишината древна, извън прашния си кът,
върви сърцето по верния си път,
приело облик и облечено в плът,
сред презряна подлост и отблъскващ студ.
Търси благост, мир, любов,
почтена примиреност, нечий стон.
Но кой по този път напред,
 би зърнал него, протрития портрет?
Под таз обвивка, като пълна скръб,
сърцето бие, преизпълнено с кръв
и всяка кръпка под раздрания кожух,
и стъпка плаха по любимия маршрут,
го води тъй далече от това,
да бъде себе си сред пошлата лъжа.
А тоз човечец, туй сърце,
тъй силно бие, търси и зове,
за малкото, за нищото, за нечии ръце,
за две прегръдки и едно лице.
Кажи ти, пътнико по тоз маршрут,
ти срещна ли сърцето под протрития кожух?
И ако да, кажи сега, съзря ли в него таз душа,
тъй чиста, празна, като девствена сълза,
позна ли себе си под грубата си суета?

сряда, 5 април 2017 г.

В ТИШИНАТА НА БАЩИНОТО СЪРЦЕ



Баща ми никога не влизаше в спорове. Душата му беше кротка и спокойна, като сутрешен летен ветрец, заигран с житните класове в полето. Той обичаше природата, виждаше в нея божественото съвършенство, отвъд което съществуваше всичко. Когато плъзгаше четката си по платното, не рисуваше, а създаваше симфония от цветове и багри, както сам наричаше творбите си.
 Природата, сине – ми каза той веднъж  не можеш да я пресъздадеш с никой цвят или боя, можеш единствен да я усетиш с пръстите на дланта си  баща ми докосна върховете им – и така, да запечаташ съвършенството ѝ в сърцето си.
Той остана взрян в простора, лицето му беше спокойно, сякаш в хармония с времето.
 Онова което правя на платното си – продължи татко  е като музика за душата в цветове, която, подобно на вятъра, рисуващ с цветния прашец и аз улавям само частица от красотата ѝ.
 В действителност  баща ми повдигна вежди, като продължаваше да плъзга четката си по платното – никой човек или творба не може да улови цялата тази цветна палитра, създадена от Бог за нас.
Той затвори очи, а по лицето му се разля неописуема наслада.
Наблюдавах го в онзи миг и се питах, какво ли е сърцето ти да е така извисено, за да виждаш онова, което остава скрито за очите.
Той гледаше звездите, но съзираше светове отвъд тях. Докосваше земята, само за да отдаде почестта си към тази, която дарява живот и енергия. Слушаше вятъра, сред който улавяше гласовете на онези, чиито души и спомени все още живееха сред нас, запечатани от стъпките им във времето и пространството.
 Тя ни говори сине  повтаряше татко – природата иска да общува с нас, но затова трябва да смирим сърцето си, за да чуем гласа на тишината, чрез която тя общува с всичко живо.
Така и не успях да я чуя, навярно сърцето ми беше твърде буйно, за да достигне тишината за която говореше баща ми. Светът беше друг в него и навярно това ме караше, да се чувствам далечен и чужд.
Майка ми го разбираше по-добре, може би защото познаваше смирението, или от любов, не знам.
Като дете го обожавах, после любовта премина в отчуждение, а то  в срам. Срам от странностите му, от това че беше различен, чужд, както за мен, така и за онези с които живеехме.
С времето, приятелите ми го нарекоха „Лудият Дервиш“. Отне ми време преди да разбера, че “Дервиш“ означава мъдрец, но с „Лудият“ , не се примирих.

Бях на осем години, когато се сбих за първи път с приятел, защото се подигра с баща ми. Повече никой не посмя да го обиди пред мен, но знаех, че продължават да говорят зад гърба ми. Нямаше какво да сторя, за да ги накарам да замълчат, а и той не желаеше да се промени, дори и заради мен. С времето и аз самият започнах да го смятам за луд.
Живеех в Турски квартал и макар, че много семейства бяха вярващи и си имаха своите странности, баща ми се открояваше.
Веднъж с приятелите ми го сварихме в къщи, седеше полугол под ореха в двора със затворени очи, кръстосани крака и длани, сочещи нагоре. Майка не каза нищо, нито аз, дори когато приятелите ми избухнаха в смях. Беше един от откачените му ритуали. След този случай, със седмици избягвах приятелите си, въпреки че, дълго след случилото се, чувах подигравките им зад гърба си. Онзи ден бях бесен, спомням си, че нарекох баща си откачен старец. Бях тийнейджър и цялата ми същност се бунтуваше.
Една вечер се върнах пиян. Бях на заведение и се сбих с кръчмаря, който ме нарече синът на „Лудият Дервиш“. Не помня много от случилото се, но помня че се събудих целият в кръв, по средата на някаква локва, пред бара.
Мислех да се върна и да строша всичките му прозорци, но едва стоях на краката си. Затова се прибрах. Баща ми седеше на пейка пред къщата ни и гледаше сякаш в нищото, с онзи странен, налудничав поглед. Погледнах го презрително и понечих да подмина, когато ме сграбчи за ръката. Дръпнах я, но всъщност не помръдна.
 Седни синко  каза с равен и спокоен тон баща ми.
Нямах сили да споря, гадеше ми се, а и краката ми трепериха, затова го послушах.
 Борбата, която водиш с мен, всъщност е с теб самия, нали?  той ме погледна така, сякаш ме четеше.  Нямаш власт над нищо извън теб, затова и гневът ти като отровно биле убива теб, не другите.
Не ми се слушаха глупостите му, тръгнах да ставам, но той ме възпря.
 Лудият Дервиш сине, смяташ че съм аз, но грешиш той е онова, което виждат останалите в мен като отражение на собствените им страхове, ако искаш да знаеш кой съм за теб  той постави длан върху моята  попитай сърцето си, може би тогава ще спре и болката, и битката, която водиш с теб самия, а и с другите.
Застинах, от къде знаеше за какво съм се сбил. Думите му, сякаш за първи път достигнаха до мен. Защо наистина, ме вълнуваше толкова какво мислят другите за него? Той беше такъв, какъвто е, и това не вредеше никому, още повече, беше негово право. Някога, когато бях още дете, дори ми допадаха странностите му, докато не пораснах и съзрях колко различен беше наистина.
Бащата на Артур караше камион със стока от която крадеше. Барманът, който Орхан наричаше „татко“ с презрение, продаваше присвоен алкохол, говореше се също, че предлага и проститутки. Анатоли нямаше представа къде е баща му − беше ги напуснал малко след раждането му. А Васил дори не споменаваше неговия, сякаш не съществуваше в живота му. Определено не бяха бащи за пример, защо тогава, приятелите ми нападаха моя?
Сякаш ме осени: беше ревност, просто виждаха онова, което нямаха и не можеха да получат от техните бащи.
Майка ми беше различна, тя навярно виждаше благостта и любовта в него, затова и никога, не беше изрекла лоша дума срещу татко, а аз едва сега прозрях истината. Отне ми години на борба със себе си и останалите, защото повярвах на думи извън мен самия и душата ми се надигна в негодувание. То не беше към тях, нито към онова което бяха изрекли, а към мен самият. Бях се възпротивил на сърцето си и така бях намерил израз на чувствата си в гнева към другите, понеже беше по-лесният изход.
Това разбиране ми даде спокойствието, за което говореше баща ми и то започна да си проправя път през угнетената ми душа.

Залезът се спускаше под тишината на червено-цветните си багри. Слънцето се снишаваше зад планините на хоризонта. Вятърът шумолеше в листата на стария ни дъб, като поклащаше и цветовете в тревата покрай скромния ни дом. Светът около мен доби свежестта на настъпващата нощ. Погледнах баща си, с топлите му сиво-сини очи зареяни в простора и за първи път почувствах любов. Любов, която не се нуждаеше от думи. Защото именно такава беше онази, която баща имаше към сина си и той към него. Тиха като ветрец в косите им.

Куфарчето

Нощта се спускаше изпод сумрачното небе. Тъмни, тежки облаци падаха над Лондон. Измежду дърветата вятърът сърдито свистеше, поклащаше к...