категории

неделя, 17 септември 2017 г.

Старецът и момчето



− Казаха ми да дойда при теб – младежът се спря до ръба на отсечената скала, където седеше изпостял старец с хлътнали очи и отнесен поглед.
− Така ли ти казаха? – едва чуто прошепна.
Момчето застана до него. Краката на възрастния се подаваха изпод дълга роба, косите му бяха побелели, също като брадата покрила лицето му и блестяха на сребристи нишки под чистото, сиво небе.
− И как разбра, че аз съм онзи, който ти трябва? – старецът говореше тихо и равно, а гласът му, подобно ромолене на поток, носеше покой.
− Хората – свъси вежди момчето и приседна до стареца − всеки път, когато се доближавах до някого, се намираше друг, който да каже: „Погледни какво стана преди, не се ли поучи от миналото? Защо ти е  да повтаряш все същите грешки? Еди кой си опита и се провали, защо мислиш, че ти ще се справиш? Миналото е мъдро, в него има знание, уроци, поучи се от тях, опознай го.“ И ето ме, тук съм пред теб, за да ме научиш.
− Значи искаш да знаеш, така ли?
Момчето повдигна рамене. До стареца изглеждаше малко, дребно и свито. Ръцете му бяха сключени, а краката − прибрани пред него, в очите му се четеше неувереност. Изглеждаше като загубено дете до гигант, какъвто бе по-възрастният, макар и вече изтощен и блед.
− А ти, на всичко ли ще ме научиш? – изпъна се то.
− Щом си  тук, значи на всичко.
− Всичко е много, нали така? – зениците му се разшириха от възбуда.
− Много е − потвърди старецът − особено ако го трупаш в себе си.
Мрачно се усмихна, притвори очи и дълбока въздишка се откъсна от него. Бледа сиво-синя сянка затрептя и заискри от възрастния, тя се откъсна и неспокойна заподскача до тях. После спря и сякаш съзряла нещо пред себе си, се понесе към скалата. На отсрещна ѝ страна я очакваха останалите, подобни на нея блуждаещи цветни пламъчета. Те трептяха и танцуваха по зелените площи. Младежът понечи да попита какво бе това, но старецът продължи, сякаш нищо не се бе случило:
 – Понякога да знаеш и да не забравяш е тежко, спомените надават глас и искат да бъдат чути, нали са живи, но да чуеш, значи да го изживееш наново. После утихват и разбираш, че въпреки трудностите, въпреки тях, си е заслужавало да извървиш пътя, да израснеш и да познаеш непознатото за теб – старецът се вгледа в простора и момчето съзря в него нещо близко и сродно.
Пред тях в далечината се изписаха светлини, сякаш Северното сияние се разля по сумрачното небе. Въздухът, до скоро сковаващ от студ, започна да се стопля, двамата вече стояха отпуснати на ръба на скалата. Момчето погледна надолу и с изненада откри, че не виждаше дъното на пропастта. Макар да му се струваше, че чуваше бързеите на буйни, неспокойни води, не ги съзираше.
 − Изглеждаш разтревожен – старецът постави ръка на рамото му – няма за какво, още си млад и силен, за теб ще е по-леко – въздъхна − настоящето винаги е по-силно от миналото.
− А, на теб, защо ти е трудно?
− Опознал съм много битки, някой велики и храбри, достойни за възхвала, други – дръзки и позорни и не до там почтени, познах ги − гърлен и дрезгав, гласът му сякаш дереше скалите − и макар земята да помни кръвта и сълзите, забравя поуките, но не и аз. Живи са, нося ги в себе си – преви глава, сниши се и гласът му утихна − гласовете им още шептят, мълвят и на онези, които искат да чуят − той почука с пръст по главата си, изсумтя и рязко се обърна напред. Лицето му отново се промени.
Младежът се почуди, дали в очите му съзираше лудост или това бяха лицата на отминалите спомени, изписани по него. Подпря ръце назад и също като стареца загледа сенките на отсрещната скала. Бяха цветни, някои от които дори красиви, други бледи, сиви и почти невидими. Те се движеха плавно и грациозно, сякаш танцуваха валс по тревата, свиваха се в трептящи пламъчета, протягаха се и виеха като лиани нагоре по дъбовете. Над тях падаше златиста светлина, огряваше ги и те се протягаха към короната им. Светлината ги пръскаше и те политаха надолу, като цветен прашец попаднал по тревата, тихия ветрец ги събираше в едно и отново се издигаха нагоре. Гледката го опияни и също като стареца, потъна в нея. Внезапно долови вълнение измежду сенките, повдигна поглед и съзря в небето грамадни соколи. Те кръжаха с огромните си мощни криле над малкия остров. Извиха се в кръг и с писклив и остър звук се спуснаха към тях, ноктите им се изпънаха, крилете им хвърлиха сянка над короните на дърветата, снишиха се и полетяха под тях. Момчето долови повея от замаха на крилете им. Видя как клоните се раздвижиха като живи и сивите сенки на птиците се плъзнаха по тревата. Младежа погледна към стареца, дланите му бяха сключени като за молитва, но изражението му бе спокойно. Прехапа устни и зачака. Соколите разпериха криле, забавиха полета си и се плъзнаха отново под дърветата, от които се посипваха живите пламъчета. Цветовете им попаднаха върху крилете на птиците, те заблестяха в нюансите им и се издигнаха високо с писък. Огрени от златните лъчи заприличаха на сияйни ангели, танцуващи по въздуха над дърветата, от които вече не се сипеха цветни сенки, вместо това трептяха и се виеха към небесата сякаш се сбогуваха. Птиците размахаха криле и се понесоха към Слънцето.
− Какви са тези сенки на отсрещния остров? А соколите, какво се случи с крилете им, къде отидоха те? – момчето заекваше от превъзбуда, очите му шареха, търсещи отговори.
− Сенки ли? Не. Това са само звуците и цветовете на отминалите животи. Те са тънки и глухи, за да не заглушават онези, на Настоящето − твоят глас. Цветовете им трептят в нюансите на спомените, които съдържат в себе си. Някои са по тъмни и мрачни, а други − светли и блестящи. Но всички те, когато е нужно, достигат до търсещия, слепия и глухия. Тези там – той посочи няколко бледи пламъчета − са от най-старите животи, вече почти забравени и изнемощели, постепенно избледняват, докато не станат едно със светлината на Вишния, за която жадуват или не полетят със соколите към него. Но трябва да знаеш, че всички те копнеят за Създателя си.
Старецът се усмихна и лицето му стана много по-младо и свежо.
– А онези − той посочи виещите се, наситени цветове по тревата, които се опитваха да достигнат до най-високото дърво преди другите – защо са толкова ярки?
 – По-млади са и нетърпеливи, също като теб – той се усмихна. − Светлината ги влече, но те още не разбират, времето им не е дошло. Светът се нуждае от опита, който носят в себе си, човекът също, за да не забравя колко крехко и преходно е всичко.
Момчето се усмихна и сякаш му стана по-леко на душата. То поклати крака над пропастта. Соколите вече ги нямаше там и небето се бе обагрило с цветове, светло и топло, Слънцето печеше и над тях. В душата му се бе настанило спокойствие, което го караше да вярва, че е точно там, където трябваше да бъде.
− Там от където идвам, хората непрестанно говорят за теб – продължи момчето, като почукваше петите си в скалния отвес.
Така е защото не те познават, а онова, което им е чуждо, ги плаши – старецът потупа добронамерено ръката на младежа.
− Но нали сега се родих, а теб те има от преди тях. Може да не знам всичко, но знам, че всеки миг е дихание и живот, а във всяко дихание има и радост и тъга. Знам и че всяко от тях е избор, а всеки избор гради пътека, по която стъпват. Знам и че тази пътека е животът, по който преминават, но не знам защо изборът за нея така ги плаши?
Стареца се усмихна.
− Значи знаеш всичко, което ти е нужно.
− Предполагам – въздъхна − гледах човека и страха му да направи избор. Всеки ден обличаше една и съща изтъркана дреха, на която окачаше своята рутина и с посърнало лице поемаше по познатия му вече път. По него избираше единствено онова, което вече познаваше и вместо да съблече натежалата си до болка рутина и да поеме гол към самопознанието си, той избираше сигурността, в която няма сигурност, а единствено познатост, непозната и за него. И пак наивно вярваше, че няма друг път, че това е настоящето му и щастие не съществува, защото пътечките, които следва, са същите, избрани от още много други като него. Нима слепотата на човека може да е тъка дълбока?
− Може, може… виж мен. Нима след толкова битки, познание и победи, не стоя и аз на ръба на забравата.
Момчето сключи посърнало вежди. Старецът продължи:
− Казваш, че човекът говори за мен, но какво наистина казва? След цялата мъдрост, събрана през вековете, малцина са онези, които ме познават и още по-малко тези, които търсят Истината и искат да знаят. Погледни, нима не пратиха теб при мен, когато самите те трябваше да ме потърсят? – той поклати глава и устните му станаха тънки като ивички. – Че на какво мога да науча аз теб, когато Природата ме е създала да те следвам?  Мога да разкажа миналото ти и това на много народи, но то никога не носи същите белези в настоящето. Бих могъл да ти предам мъдростта на вековете, но тя се мени с времето и човека. Мога да ти пресъздам войните, но те няма да те научат как да водиш твоите битки, ако се криеш под отминалата им слава. Познанието, което нося е за да помни човекът стъпките си, но Настоящето е, за да поема по нови такива.
− Нима казваш, че мога да бъда когото поискам?
− Та нали за това съществуваш? – старецът се усмихна. − Виж мен, аз съм стар и изнемощял и макар и да се движа, вървя след теб, по твоите стъпки. Бъдещето може и да е пред теб, но то расте и бива единствено онова, което ти избереш за него да бъде. То няма своя воля. Единствено ти, Настоящето, си свободен да бъдеш всичко онова, което решиш да си. Всеки път, е път предначертан за теб. Това е най-големият дар, които Съдбата ти е дала.
− А защо не минеш пред мен с мъдростта си и не ми покажеш най-добрия?
Миналото се просълзи. В очите му момчето прозря нежност и любов.
 Ако мина пред теб, ще те забавя. Моето знание е обременено с отминали страхове, какво ще научиш от тях?  Докато непознанието ти е като открехната врата с хиляди възможности, към които да поемеш с човека. Нима това не е благословия?  
Старецът се изправи.
− Струва ми се, трябва да вървим, като че ли доста се застояхме и двамата.
− Чакай, нали щеше да ме учиш? – Настоящето скочи на крака и застана пред Миналото.
Аз ли? − разсмя се той. − Че на какво, та нали следвам стъпките ти, не помниш ли? – Той се огледа за захвърлената си торбичка. Видя я близо до един храст и я метна през рамо. Отръска праха от себе си, стисна подпряната на същия онзи храст тояжка и потупа по рамото младежа.
− Ако все пак ти потрябвам, винаги можеш да погледнеш назад, ще съм близо до теб.

От него се свлече още една сянка и се отправи към отсрещната скала, на която цветните пламачета танцуваха своят танц към светлината. Момчето се вгледа в топлите му черти, знаеше че тъгува, по онези, които се отърсваха като прашен воал, понесени към отсрещния остров – по него, Настоящето, което днес бе младо, но утре щеше да е част от Миналото, за да се прероди наново като Настояще. Тъгуваше и по всички онези неизминати от човека пътища на радост и наслада, тъгуваше, но и се радваше, защото Настоящето го бе познало, него, своето Минало и бе съзряло Бъдещето си, като пясъчна лагуна, далечно и красиво. Знаеше, че то се носеше пред него, а в себе си бе събрало мъдростта на отминалите си дни и силата на всеки иден миг. Момчето знаеше всичко това, защото разбираше, че Миналото бе част от самия него. Двамата се усмихнаха и всеки пое своя път, който, макар и еднакъв, бе така различен в същността си като самите тях.

четвъртък, 4 май 2017 г.

ВРЕМЕ



·         Ако приемем, че вечност не означава безкрайна продължителност от време, а безвремие, тогава вечният живот принадлежи на тези, които живеят в настоящето.Лудвиг Витгенщайн


                                                                           
Стефан се погледна в огледалото. Представи си се с дълга брада, нещо което отдавна искаше да стори, но знаеше, че никога отново нямаше да се случи. Опита да прогони  мисълта за това и прокара острия резец по кожата си. Изплакна бръснача и придърпа подвижното огледало към себе си. Времето беше оставило отпечатъка си върху няколкото бръчки край очите му, който за неговите тридесет и седем години, все още стояха красиво.
Изплакна се и докато напускаше банята, небрежно запрати памучната кърпа в плетения кош за пране. Още докато отваряше вратата чу съчувствения глас на Мая, която изричаше вече познатите му думи към Виктория: че е крайно време да продължи напред, да си намери нова работа и страст в живота.
− На гофрети с шоколад ли ми мирише? − прошепна той в ухото ѝ и я придърпа към себе си.
Мая измърмори нещо в слушалката и натисна червеният бутон, под протестите на Вики от другата страна на линията.
− Продължавам да не разбирам, защо си губиш времето давайки ѝ все същият съвет отново и отново, на какво се надяваш? – той притисна буза към нейната и се загледа в горещата чаша на плота. – Направила си ми и кафе? – усмихна се широко.
− Приятелка ми е! – тя пропусна коментара му. − Утре за нея може да е различен ден и думите ми да внесат промяна в живота ѝ – зад себе си дочу ироничното възклицание на Стефан.
Беше наясно какво щеше да каже и все пак не го възпря. Въпреки че възгледите им бяха различни, тя го обичаше достатъчно, за да му позволи да бъде себе си.
− Знаеш че няма, всичко отново ще се повтори и утре ще чуеш все същите познати думи от нея – той я обърна към себе си. – Разбирам че си идеалистка и силно вярваш както в хората, така и в себе си, но не искам да останеш разочарована ако…
− Недей, не продължавай – пръстите ѝ бяха покрили устните му – наясно съм защо се тревожиш, но повярвай, приела съм го отдавна и съм се научила да живея в тази реалност − целуна го и му подаде чашата с кафе.
Той я проследи с поглед, докато напускаше стаята и почувства порив да я последва. С усилие се възпря. Трябваше да прегледа списъка преди да излязат. Изсумтя и остави в страни кафето си, бръкна в левия си джоб и извади дълъг поизвехтял лист, който до не отдавна бе прекарал години в дървена кутия върху рафта с книги. На него с два почерка − стегнат и сбит, а другият – фин и издължен, бяха записани всички онези неща, за които мечтаеха, но до преди месеци, все не отделяха време да изживеят. През последната половин година след трагичната нощ, не бяха пропуснали и ден в изпълнението им. Това бе превърнало живота им в низ от вълнения, приключения и смях. Той чу пощенската кутия пред вратата им да изщраква и забеляза Мая, която изтича по халат навън. Разгърна отново списъка, но погледът му бе привлечен от чинията с ароматни гофрети до него. След минути Мая влезе.
− Е, днес къде сме? – тя се намести пред него на плота.
Стефан, остави гофретата в чинията, проследи задрасканите редове и с изненада откри, че не беше останало нищо за изпълнение, освен един ред, който Мая ежедневно следваше. Побърза да го нагъне обратно, но преди да успее да каже каквото и да било, тя го дръпна от ръцете му.
− Какво има − изгледа го закачливо – да не съм добавила още някой висок връх, от който се ужасяваш? − погледът ѝ последва задрасканите редове, известно време не каза нищо.
 − Интересно – отбеляза след миг − добре сме се справили, но винаги можем да го допълним, нали така? − тя се усмихна и добави полет с балон към него.
 Сви листа и го прибра в ръчно обрисуваната си с цветя чантичка, която допълваше цветната ѝ ефирна рокля. Стефан опита да възрази. Преди да успее да се изкаже, Мая го поведе към вратата. Близо до входа се засякоха с възрастната си съседка, госпожа Маринова и йоркширския ѝ териер, с който изумително си приличаха: свъсени вежди, малки любопитни очички и несдържан темперамент. Възрастната дама им се усмихна механично като ги премери от глава до пети. Двамата кимнаха в отговор и забелязаха нарастващото в нея желание да ги заговори. Стефан стисна Мая за ръката и забърза крачката си, когато внезапно тя се отскубна от него и се спря. Объркан той я изгледа. Двете жени поведоха разговор, който изглежда се понрави на по-възрастната. Сякаш измежду другото, Мая вметна за намаленията в кварталната аптека и по-конкретно, на лекарствата за високо кръвно.
− Нужно ли беше? – свъси вежди.
− Стига, не мога да продължавам да гледам как линейката всеки ден я изнася на носилка, когато знам, че съм можела да сторя нещо. Нима ти не подсказа на онзи просяк, къде има изпаднала двайсетолевка.
− Да, но той беше окаян, докато тя е просто устата клюкарка.
− И все пак е човек, за когото можем да направим нещо добро – възмути се Мая.
− Трябва да ти сложат ореол, знаеш ли?
Мая въздъхна.
 – Не съм много далеч от това, струва ми се.
Стефан прехапа устни, сведе глава, бръкна в джобовете си и тихо продължиха по пътя. Денят беше все така прекрасен и слънчев. Нищо не издаваше, че предстоеше да вали, освен увереността му в това. Дърветата бяха отрупани с плодове, въздухът ухаеше на цветя, край тях се носеше песента на славей, а някъде в далечината се дочуваха тихите почуквания на кос. Въпреки ранния сутрешен час парковете вече се пълнеха с хора, а лятното слънце напичаше все по-силно, докато се разхождаха по алеята през горичката. Усмивката не падаше от лицето на Мая, тъмните ѝ къдрици бяха повдигнати високо и няколко декоративни маргаритки красяха косите ѝ. Стефан с наслада наблюдаваше детската еуфория с която Мая се любуваше на природата и с охота игнорира дразнещото шумолене на торбичката в ръката му.  Тя посочи широко незасадено място и се затича към него.
− Не е ли идеално? − засмя се и разпери ръце.
Той кимна видимо развеселен от танца ѝ.
 Подобно самодива, пристъпи на пръсти към него и закачливо дръпна торбичката от ръцете му, седна на краката си и извади от нея фиданка, бутилка вода, лопатка за засаждане и малък плик с тор. Изкопа в земята дупка, постави внимателно в нея малкото дръвче, хвърли пръст, после тор, поля я с вода и повтори.
Стефан я наблюдаваше. Въпреки че я беше виждал многократно да го прави през последната половин година все още го изненадваше въодушевлението, с което подхождаше към засаждането на всяко дръвче.
− Ако е писано, ще порасне прекрасна върба – тя се изправи и протегна калните си ръце към него.
− Не ти ли омръзва всеки ден да го правиш? – той наклони шишето и ѝ поля.
− Не, защото знам, че някой ден, някое от тях ще се хване и ще продължи да расте много след като мен вече ме няма. Това би придало смисъл на живота ми − Мая тръсна ръце и прибра обратно бутилката.
Стефан с усилие потисна нарастващото като плевел в гръдта му негодувание. Двамата седнаха на тревата. Дивата шир около тях им подейства отпускащо. В близост се разкриваше спокойно, чисто езеро, водите на което едва забележимо помръдваха, разклатени от вятъра, носещ по повърхността му листа и цветове.
− Някога представял ли си си че животът ни ще е такъв?
− Какъв? – приведе се над нея.
− Като постоянно повтарящ се филм – погледът ѝ се носеше по чистото езеро – не ти ли липсва утрешният ден?
− Ни най малко, защото имам теб, а това го прави различен и вълнуващ всеки път.
Водите се раздвижиха и по тях прибягаха водни кончета. Не беше виждала такива от доста време. Това я накара да се усмихне.
− Разбирам, че днес също може да е различен, но той не носи чак такава непредсказуемост като утрешният ден, който често е забулен в мистерия.
Стефан я притисна към себе си и също като нея потъна за кратко в играта на водните кончета.
− Не и за онези, които живеят за вчера или утре. За тях днес никога не идва и като осиротял просяк, не носи нищо в себе си. Но за тези, като нас, познали силата и магията на днешния ден, утре е просто дума напомняща ни, че всичко, което имаме е днес.
Тя изпрати с поглед и последното водно конче. Познаваше дните си до болка, всеки един от тях, през последната половин година. Новините и предаванията никога не се променяха, хората следваха едни и същи познати стъпки и действия. Времето не носеше изненади, светът беше еднакъв всеки ден. И все пак се беше научила как да избяга от рутината му. Нови места, нови хора, храни и филми, четеше разнообразна литература и следваше мечтите си. Експериментираше с лимитите на собственото си „Аз“ и най-вече, беше се научила да държи съзнанието си будно за малките, незабележими неща в света около нея. Това я караше да усеща живота отново. За нея беше истинско откровение, когато разбра, колко сляпа е била за тях: силата на крехката маргаритка, избила между каменните плочки; бездомника, споделил малкото си храна с уличното псе; майката долитаща до гнездото с червей, за да нахрани малкото си и всички тези съществени, макар и незабележими неща, които бяха като цветове, открояващи се в света около нея, придаващи му нов смисъл. Да, Стефан беше прав: магията на утрешният ден можеше да я открие и днес. Но само утре можеше да накара зеленото дърво да съблече премяната си, а малката птичка в гнездото да полети, затова и двете бяха нужни на света, за да расте и да се променя и тя все по ясно разбираше това.
 − Понякога се чувствам така, сякаш ми бе подарено време, което не ми принадлежи, само за да се науча, как да обичам живота усмихна се тя горчиво.
Той я придърпа внимателно и я притисна към гърдите си. Тишината край тях бе загубила лекотата и сладостта, която носеше по-рано и бавно започна да натежава.
− Все още смятам, че ограбвам живота ти и онова, което би могъл да имаш. Може би – поколеба се тя – ако знаехме как, бихме могли да…
− Не! – той се изправи и пръстите му се впиха в раменете ѝ Дори на шега не изричай тези думи! Онова което ти бе дадено като дар, нямаш право да се отричаш от него, дори ако знаехме как, дори тогава... не разбираш ли, има причина: както ти сама каза, да си тук, да си жива. Моля те…
Очите ѝ се напълниха със сълзи и тя извърна глава в страни.
Вече не съм сигурна, дали принадлежа на този свят, на това време.
− Хей, погледни ме – той сведе глава, за да срещне очите ѝ – погледни ме!
Мая се обърна към него.
− Нямаш власт над времето, никой няма, то само те избра и те направи част от него. Не разбираш ли? И без друго всички имаме единствено днес.
− …освен онези, които принадлежат на вчера – допълни тя.
Сърцето му се сви. Затвори очи и я притегли обратно към себе си. Мокри капки се отпечатаха върху ризата му и оставиха студена следа там, където лицето ѝ се притискаше към гърдите му.
                                        *                     *                *
Няколко часа по-късно двамата се носеха с балон по обсипаното с рохки облаци небе. В далечината забелязваха малки точици, подобни на реещи се в простора птици. Слънцето препичаше над тях, а отдолу София изглеждаше спокойна, обратно на забързания ритъм в който живееха жителите ѝ. Мая бе възвърнала доброто си настроение. Косите ѝ се вееха с вятъра, а ароматът на жасмин от тях  се разнасяше из въздуха. Стефан знаеше колко силно обичаше да лети, което му припомни деня на срещата им. Беше преди близо десет години. Тя бе инструктор, а той − рожденик, възползващ се от предоставения от колегите му подарък - полет с балон. Мразеше височините, но тя беше превърнала пътуването им във вълнуващо приключение. Тогава разбра, че Мая бе всичко, което бе търсил и си обеща, никога да не я изостави. Той се облегна на коша, искаше му се да престане да мисли. Просторът беше опияняващ и двамата летяха в тишина. Ако само можеше − мислите му отново нахлуха неконтролируеми – Мая да разбере, колко много значеше за него и колко незначителен би бил утрешният ден без нея… но, не, нямаше как да обясни онова, което единствено времето можеше да разкрие пред нея. Искаше му се  да можеше да ѝ покаже, че „сега“, бе всичко от което се нуждаеха. Той бръкна в десния си джоб, извади триъгълен, черен кристал с издълбан кръг, чиито стрелки сочеха шест и четиридесет и три.
Сивите, искрящи точици по него го отведоха половин година назад в мислите му. Нощта беше дъждовна антиквариатът беше затворил врати, преди повече от час. Имаше още няколко вещи, които трябваше внимателно да изучи и да определи стойността им, затова беше решил да остане до малко по-късно. В ръцете си държеше камък, чийто произход, състав и време му убягваха. На гърба на кристала се забелязваха древногръцки символи, които бяха трудни за разчитане, поради сложността и дребния шрифт, с който бяха изписани. Работата го беше погълнала изцяло, без дори да заподозре, че може би, там някъде, единствената жената, която някога бе обичал, издъхваше. Телефонът иззвъня, минути по-късно вече стоеше до нея в болницата, притиснал ръката ѝ до устните си, а с другата нервно премяташе камъка, останал в джоба му. Неусетно беше завъртял стрелките му назад, докато в мислите и реалността им, беше върнал времето до мига, в който тя отново щеше да е жива. Мисъл и движение, дали това бе всичко или пропускаше още нещо? От тогава денят им непрестанно се повтаряше, до момента в болницата, когато линията на екрана се изправи и сестрите влетяха с викове в стаята. Той изплува от спомените си и машинално прибра обратно камъка.
Твърде много въпроси и прекалено малко отговори, помисли си той. Тъмният кристал се беше оказал прекалено голяма загадка; не беше описан в никоя книга, дори в тази за Кронос − древногръцкият бог на времето. В старите записки и документи не се споменаваше за подобен камък, а преводачите, с които се беше свързал не успяха да разпознаят йероглифите на гърба му. Всичко, което знаеше за него бе, че един ден, просто пристигна в антиквариата заедно с други вещи: сребърни свещници, музикална кутия, без особена стойност и златен скиптър, останали след смъртта на някакъв старец. Вещи, който, взети заедно, не носеха никаква обща основа, освен собственика, който ги беше донесъл − племенник на покойния. Но дори и той не знаеше нищо за кристала. За него, очевидно беше без значение.
− Добре ли си? – Мая се приближи и го прегърна.
− Да, просто се бях замислил – все още му беше трудно да се върне към реалността.
− За камъка ли?
Топлият ѝ дъх по врата му го накараха да настръхне.
− Познаваш ме добре − той се извърна с лека усмивка.
− Така е – опря глава на рамото му.
Двамата потънаха в тъмно сивите облаци в далечината.
 – Понякога се питам, какво ли е да изживяваш една и съща реалност; раздяла, любов, провал, победа, смърт, рождение… отново и отново, без да осъзнаваш, че се случва, при това с фалшивото съзнание, че някога ще излезеш от порочния кръг на болка и огорчение, и ще продължиш напред.
Стефан не отговори. За него деня да продължи хода си бе равнозначно на това да я загуби за винаги. Мисъл, която не можеше да приеме.
− Всички тези хора – продължи тя – чувствам се отговорна…
− Мая, те не помнят нищо от онова, което вече са преживели.
− Може би не те, но душите им помнят. Белезите останали върху тях, като наслоен отпечатък, натежават и образуват гнойни рани, които бавно ги тровят отвътре.
Тя отмести очи от него и се подпря на коша.
– Познавам това чувство, Стефан...
 Тъмните облаци над тях ставаха все по тежки и плътни. Вятърът носеше студени вълни, които брулеха лицата им, въздухът миришеше на влага. Наближаваше бурята, за която и двамата знаеха, че предстои.
− Душата ми е уморена, любов, не намира мястото си нито сред живите, нито сред мъртвите − тя замълча.
 Думите ѝ звучаха леки и спокойни. В тях нямаше нито болка, нито съжаление. Тя се обърна.
– Животът ми даде повече, отколкото някога бих поискала: теб и разбирането, че съм жива − по лицето ѝ се плъзна усмивка.
Стефан сведе глава и забеляза пощенския плик, който Мая държеше. Краят му бе разкъсан. Дори и така разпозна подателя, беше от Оксфорд, Англия. Тя постави белия листа в ръцете му, кимна, отстъпи в страни и отправи взор в сумрачния простор.
Плика потрепери, натежал, като затаения дъх в гърдите му, който му подсказваше че бе открила отговора на загадката. Само след миг тъмна сянка се спусна над тях.  Изпод притъмнялото небе, по въздуха се разнесоха познати щрихи, подобно на песен:
 Не жали по мен...
Не казвай че си тъжен...
Смъртта ми може да изглежда залез...
Но всъщност тя е изгрев...[1]
Капки дъжд се разбиха в ръба на плетения кош. Балона се спусна плавно надолу, подобно ефирна коприна понесена от вятъра, докато дъното му не се удари във влажната почва под тях и застина.







[1] Мевлана Дж. Руми

неделя, 23 април 2017 г.

Под протрития кожух




В тишината древна, извън прашния си кът,
върви сърцето по верния си път,
приело облик и облечено в плът,
сред презряна подлост и отблъскващ студ.
Търси благост, мир, любов,
почтена примиреност, нечий стон.
Но кой по този път напред,
 би зърнал него, протрития портрет?
Под таз обвивка, като пълна скръб,
сърцето бие, преизпълнено с кръв
и всяка кръпка под раздрания кожух,
и стъпка плаха по любимия маршрут,
го води тъй далече от това,
да бъде себе си сред пошлата лъжа.
А тоз човечец, туй сърце,
тъй силно бие, търси и зове,
за малкото, за нищото, за нечии ръце,
за две прегръдки и едно лице.
Кажи ти, пътнико по тоз маршрут,
ти срещна ли сърцето под протрития кожух?
И ако да, кажи сега, съзря ли в него таз душа,
тъй чиста, празна, като девствена сълза,
позна ли себе си под грубата си суета?

сряда, 5 април 2017 г.

В ТИШИНАТА НА БАЩИНОТО СЪРЦЕ



Баща ми никога не влизаше в спорове. Душата му беше кротка и спокойна, като сутрешен летен ветрец, заигран с житните класове в полето. Той обичаше природата, виждаше в нея божественото съвършенство, отвъд което съществуваше всичко. Когато плъзгаше четката си по платното, не рисуваше, а създаваше симфония от цветове и багри, както сам наричаше творбите си.
 Природата, сине – ми каза той веднъж  не можеш да я пресъздадеш с никой цвят или боя, можеш единствен да я усетиш с пръстите на дланта си  баща ми докосна върховете им – и така, да запечаташ съвършенството ѝ в сърцето си.
Той остана взрян в простора, лицето му беше спокойно, сякаш в хармония с времето.
 Онова което правя на платното си – продължи татко  е като музика за душата в цветове, която, подобно на вятъра, рисуващ с цветния прашец и аз улавям само частица от красотата ѝ.
 В действителност  баща ми повдигна вежди, като продължаваше да плъзга четката си по платното – никой човек или творба не може да улови цялата тази цветна палитра, създадена от Бог за нас.
Той затвори очи, а по лицето му се разля неописуема наслада.
Наблюдавах го в онзи миг и се питах, какво ли е сърцето ти да е така извисено, за да виждаш онова, което остава скрито за очите.
Той гледаше звездите, но съзираше светове отвъд тях. Докосваше земята, само за да отдаде почестта си към тази, която дарява живот и енергия. Слушаше вятъра, сред който улавяше гласовете на онези, чиито души и спомени все още живееха сред нас, запечатани от стъпките им във времето и пространството.
 Тя ни говори сине  повтаряше татко – природата иска да общува с нас, но затова трябва да смирим сърцето си, за да чуем гласа на тишината, чрез която тя общува с всичко живо.
Така и не успях да я чуя, навярно сърцето ми беше твърде буйно, за да достигне тишината за която говореше баща ми. Светът беше друг в него и навярно това ме караше, да се чувствам далечен и чужд.
Майка ми го разбираше по-добре, може би защото познаваше смирението, или от любов, не знам.
Като дете го обожавах, после любовта премина в отчуждение, а то  в срам. Срам от странностите му, от това че беше различен, чужд, както за мен, така и за онези с които живеехме.
С времето, приятелите ми го нарекоха „Лудият Дервиш“. Отне ми време преди да разбера, че “Дервиш“ означава мъдрец, но с „Лудият“ , не се примирих.

Бях на осем години, когато се сбих за първи път с приятел, защото се подигра с баща ми. Повече никой не посмя да го обиди пред мен, но знаех, че продължават да говорят зад гърба ми. Нямаше какво да сторя, за да ги накарам да замълчат, а и той не желаеше да се промени, дори и заради мен. С времето и аз самият започнах да го смятам за луд.
Живеех в Турски квартал и макар, че много семейства бяха вярващи и си имаха своите странности, баща ми се открояваше.
Веднъж с приятелите ми го сварихме в къщи, седеше полугол под ореха в двора със затворени очи, кръстосани крака и длани, сочещи нагоре. Майка не каза нищо, нито аз, дори когато приятелите ми избухнаха в смях. Беше един от откачените му ритуали. След този случай, със седмици избягвах приятелите си, въпреки че, дълго след случилото се, чувах подигравките им зад гърба си. Онзи ден бях бесен, спомням си, че нарекох баща си откачен старец. Бях тийнейджър и цялата ми същност се бунтуваше.
Една вечер се върнах пиян. Бях на заведение и се сбих с кръчмаря, който ме нарече синът на „Лудият Дервиш“. Не помня много от случилото се, но помня че се събудих целият в кръв, по средата на някаква локва, пред бара.
Мислех да се върна и да строша всичките му прозорци, но едва стоях на краката си. Затова се прибрах. Баща ми седеше на пейка пред къщата ни и гледаше сякаш в нищото, с онзи странен, налудничав поглед. Погледнах го презрително и понечих да подмина, когато ме сграбчи за ръката. Дръпнах я, но всъщност не помръдна.
 Седни синко  каза с равен и спокоен тон баща ми.
Нямах сили да споря, гадеше ми се, а и краката ми трепериха, затова го послушах.
 Борбата, която водиш с мен, всъщност е с теб самия, нали?  той ме погледна така, сякаш ме четеше.  Нямаш власт над нищо извън теб, затова и гневът ти като отровно биле убива теб, не другите.
Не ми се слушаха глупостите му, тръгнах да ставам, но той ме възпря.
 Лудият Дервиш сине, смяташ че съм аз, но грешиш той е онова, което виждат останалите в мен като отражение на собствените им страхове, ако искаш да знаеш кой съм за теб  той постави длан върху моята  попитай сърцето си, може би тогава ще спре и болката, и битката, която водиш с теб самия, а и с другите.
Застинах, от къде знаеше за какво съм се сбил. Думите му, сякаш за първи път достигнаха до мен. Защо наистина, ме вълнуваше толкова какво мислят другите за него? Той беше такъв, какъвто е, и това не вредеше никому, още повече, беше негово право. Някога, когато бях още дете, дори ми допадаха странностите му, докато не пораснах и съзрях колко различен беше наистина.
Бащата на Артур караше камион със стока от която крадеше. Барманът, който Орхан наричаше „татко“ с презрение, продаваше присвоен алкохол, говореше се също, че предлага и проститутки. Анатоли нямаше представа къде е баща му − беше ги напуснал малко след раждането му. А Васил дори не споменаваше неговия, сякаш не съществуваше в живота му. Определено не бяха бащи за пример, защо тогава, приятелите ми нападаха моя?
Сякаш ме осени: беше ревност, просто виждаха онова, което нямаха и не можеха да получат от техните бащи.
Майка ми беше различна, тя навярно виждаше благостта и любовта в него, затова и никога, не беше изрекла лоша дума срещу татко, а аз едва сега прозрях истината. Отне ми години на борба със себе си и останалите, защото повярвах на думи извън мен самия и душата ми се надигна в негодувание. То не беше към тях, нито към онова което бяха изрекли, а към мен самият. Бях се възпротивил на сърцето си и така бях намерил израз на чувствата си в гнева към другите, понеже беше по-лесният изход.
Това разбиране ми даде спокойствието, за което говореше баща ми и то започна да си проправя път през угнетената ми душа.

Залезът се спускаше под тишината на червено-цветните си багри. Слънцето се снишаваше зад планините на хоризонта. Вятърът шумолеше в листата на стария ни дъб, като поклащаше и цветовете в тревата покрай скромния ни дом. Светът около мен доби свежестта на настъпващата нощ. Погледнах баща си, с топлите му сиво-сини очи зареяни в простора и за първи път почувствах любов. Любов, която не се нуждаеше от думи. Защото именно такава беше онази, която баща имаше към сина си и той към него. Тиха като ветрец в косите им.

ЖЕНАТА В ОГЛЕДАЛОТО


− Его-о-о!
В небитието се разнесе гръмък глас. Егото се огледа конфузно и се сви на кълбо.
− Да, Боже, как мога да бъда полезен – отговори с трептящ глас.
− Его, за какво те изпратих на земята при онзи човек, каква е мисията ти там? – гласът продължи да кънти покрай него.
− Ами, Боже − то се повдигна и се постара да изглежда непоклатимо − за да направлявам човека в земните му дела, когато душата му не е в състояние да се справи с паденията, наложени под натиска на моралното общество.
Правилно. А ти какво свърши с този човек?
− Но, Господи, той е недостоен за мен – Егото се изду. – Дай ми друг с повече таланти, по-красив и достоен за съвършенството ми.
− Вече ти дадох трима, които провали! – Господ изгърмя и небитието покрай него се разтресе. – Провалиш ли и този човек, ще бъдеш освободен от длъжност и прокуден!
− Ама Боже… − светлината му помръкна.
− Повече никакви извинения, Его! Месец човешки живот, имаш само толкова, за да ми покажеш че си способен – каза Господ − или знаеш какво следва – последното изгърмя и настана отново тишина.

*            *            *

Входната врата се хлопна пред Нора. Беше изпратила децата на училище. Обърна се и се заслуша в тишината настанала след тях. Най-накрая беше сама. Мина покрай хола и забеляза кривнатото каре върху масата, върна се и го изправи. Сега вече всичко беше изрядно. Бе успяла да разчисти след децата преди да ги изпрати и да си приготви кафето и вестника. Имаше само няколко минути, които бяха изцяло нейни, преди да се заеме с домакинството. Беше вторник и вече знаеше какво предстоеше: да изпере, да приготви обяд, който според списъка върху хладилника щеше да е същият, като предишния вторник. След което, да зареди миялната и сушилнята, и да напазарува преди да се приберат децата. От един до девет беше на работа в хотела, така че тези минути бяха безценни за нея. Това бе нейното време за наслада. Тя отпи бавно от кафето, за да му се наслади и се загледа през прозореца на балкона. Животът ѝ много приличаше на добре изготвен график, в който всяка минута бе задължение, което не ѝ носеше никакво удовлетворение. Тя въздъхна дълбоко. ,,Поне имам децата, нали за тях всички живеем‘‘. Тези думи не ѝ донесоха успокоението, на което се надяваше и тя допи наведнъж останалото кафе. Впусна се в задълженията си и постепенно забрави за налегналата я депресия. Когато приключи с всичко все още имаше време за душ, преди да излезе да напазарува. Влезе в спалнята и свали блузата си. Изпод нея изпъкналото ѝ мише коремче, стърчеше под прилепналия ѝ потник. Тя го глътна и се завъртя в страни пред огледалото. Без него се оформяше приятна талия. Усмихна се. Заглади няколкото непокорни кичура пред очите си и потупа малките фини бръчици, с нелепата идея, че ще ги заличи. Внезапно я осени − скоро навършваше тридесет и шест години.
„Какво се случи с мен“. Тя прокара пръсти по лицето си. „Имах толкова мечти: да стана писател, да изживея приключение, да се влюбя отново и отново – тя се усмихна тъжно − но вместо това…“ Изведнъж силно и се прииска да си запали цигара.
− Не! – извика на себе си. − Силна и независима жена съмОбичам се! Обичам и живота, който водя – започна да си припомня утвържденията на Луиз Хей. – Тялото и духът ми са преизпълнени с енергия. В процес съм на позитивни промени в живота си и заслужавам най-доброто… О, кого ли заблуждавам с тези глупости – тя махна с ръка срещу себе си.
− И ето защо постоянно се проваляш! Ще доведеш ли изобщо нещо до край?! – собственият ѝ образ изкрещя срещу нея, оживял.
− Ама какво?! − тя подскочи назад, удари крака си в леглото и падна върху него. − Откачих!
Тя пропълзя по него изпънала шия и се вгледа в образа, който досущ приличаше на нея. Същите джинси, същият потник и рошава, прихваната на висок кок, тъмна коса.
− Де да беше, колко главоболия щеше да ми спестиш, поне по-лесно щяхме да комуникираме. Нямаш представа, колко по-разбрани са лудите в сравнение с тези, които се наричате нормални. Е-е-е, като казвам луди – отражението направи жест с ръка. − Нямам в предвид онези, тоталните перковци, където създанията от долния свят ги ползват като мулета…
Нора се наблюдаваше с отворена уста, изпод изумения си поглед.
− Ама ти какво си се втренчила така, сякаш никога не си се виждала – образът ѝ присви очи и постави ръце на кръста си.
− Случи се, Господи случи се! – стана и бръкна в горното чекмедже на раклата. Под дрехите си беше скрила от децата малка бутилка с бренди, отвори я и отпи голяма глътка. Раменете ѝ увиснаха под тежестта на отпуснатите ѝ ръце и тя въздъхна тежко седнала на края, на леглото.
− Добре ми казваха колегите, че от стрес ще откача, да си пийвам по малко, това разпускало, ама чух ли ги? – мърмореше под носа си забила поглед в пода, като от време на време надигаше бутилчицата.
− Ама ти сериозно ли?! Опитвам се да водя разумен разговор с теб, а ти ще ми се наливаш с алкохол. Никакво възпитание ли нямаш?
 Тя подскочи. Едновременно ѝ се искаше да побегне и да остане, поне докато довърши брендито. Замаяна от шока, Нора стана и без да каже дума, се измъкна от стаята. Влезе в банята и обилно поля лицето си с ледена вода. Кожата и настръхна, почувства се освежена. Надигна глава, подпря ръце на мивката и с облекчение се усмихна. „Криза, беше просто криза от преумората“.
− Как ли пък не! − гласът изкънтя зад нея.
Тя подскочи и се завъртя към правоъгълното огледало на стената, като почти седна в мивката.
− Стига, това не може да е истина! – изстена.
− Виж какво, ако настояваш, ще крещя в главата ти, но казано честно, предпочитам да си поговорим лице в лице  – продължи настоятелно гласът, без да отдаде внимание на уплашеното ѝ изражение.
− Ти, ти истински ли си, тоест…  – тя запелтечи – не си ли плод на лудостта ми?
− Дай да се изясним. – с досада продължи образът. − За съжаление, още не си откачила, ако беше, вероятно нямаше да ми се налага да те гоня из цялата къща.
− Ама, ама… как така, защо, к-какво искаш от мен?
− Я се стегни малко и стига си пелтечила! – гласът изрева. – Заради теб аз го отнесох. Ох, защо все на мен такива се падат? – образът закрачи напред-назад из огледалото. − Слушай, ако до месец не те превърна в някой, който да е нещо повече от торба със съжаление ще ме изритат.
− Чакай малко, заради мен ли, какво общо имам аз с теб?
− Какво ли? Я се вгледай по-добре.
Нора се наведе напред и усилено се втренчи в образа, но освен себе си не виждаше друго.
− Ама ти какво… знаеш ли, остави – отражението помаха с ръка. – И очакват от теб да сътворя нещо велико – промърмори образа и се чу дълбока въздишка.
– Аз съм твоето Его! – гордо се изду то и повдигна брадичка, сякаш съобщаваше за пристигането на кралска особа.
− Моето какво? – Нора го наблюдаваше с отворена уста.
В това нямаше никакъв смисъл. Егото беше част от нея, всичките ѝ желания, всичко: жаждата да бъде, да се доказва. Онази част от нея, която бе запечатана дълбоко като отражение на разбирането ѝ за собственото ѝ „Аз“ във другите. Това беше тя. Как бе възможно да съществува извън нея.
− Его! – извика то. – Така, да се заемаме за работа – махна с ръка и продължи. – Добре, а сега, какво ще правим с теб?
− В какъв смисъл?
Чувстваше се все по-объркана. Мисълта, че се побърква, още се прокрадваше и тя плахо поглеждаше към остатъка от брендито.
− Ами виж се само на какво си заприличала, срам ме е да кажа, че съм твоето Его, не знам как началството още не ме е изритало.
Тя го изгледа презрително, въпреки че се изкушаваше да попита за какво началство говори. Все пак се сдържа.
− Сега какво, засегна ли се? – образът я погледна с лека насмешка. – Признай, дори ти не харесваш онова, което виждаш: протрити джинси стара блуза, овехтял потник, мазна коса и никакъв грим. Как очакваш другите да те харесват? Къде са приятелите ти? – продължи то. − Затворила си се в къщи и малкото свободно време се ровиш в тъпи вестници, Фейсбук или гледаш сапунки. Това ли е животът, за който мечтаеше, за това ли съществуваш?
Тя се изчерви. Опита да възрази, но срещу кое? Беше вярно, чувстваше се потисната, унизена, безразлична към всичко, дори към себе си. Нямаше стимул, нито желание за промяна. Дните ѝ минаваха, като един, всеки от тях, без съпруг, забавления и с куп задължения.
− Добре и сега какво? – тя наблюдаваше Егото си предизвикателно. – Как смяташ да промениш всичко това?
− Като си вземеш душ.
− Душ? – тя го изгледа с надсмешка. – Това ли е всичко, душ? Нищо чудно, че началството се кани да те изрита.
− Хей! Първо, никога не съм казвал, че ще ме изритат – Егото повдигна пръст. – И второ, невъзможно е да се покажеш в този вид навън – то смръщи погнусено нос. – Освен това, всяко начало започва с малки стъпки, в твоят случай с гореща баня. Като свършиш, искам да те видя с грим, прическа и облечена в нещо свястно, без дупки – то се изхили на презрителния ѝ поглед. − След което ще позвъниш на шефа си, че имаш семейни въпроси за решаване. Крайно време е да излезеш от тази бърлога.
− Искаш да излъжа, за да не отида на работа? Ами децата?
− Да излъжеш, глупости – Егото се ухили конфузно. – То си е самата истина, въпросът е семеен и не подлежи на отлагане. А децата са четиринадесет и дванадесет годишни, крайно време е да се научат сами да си сервират обяда.
Тя присви очи и направи комична гримаса. Все пак последва съветите му. Взе си дълъг и релаксиращ душ, после изкара новата си рокля от гардероба – имаше я от четири месеца, но никога не я беше обличала. Изсуши косата си − като междувременно Егото се отстрани, за да я остави да се нагласи − и постави нежен, но изразителен грим на лицето си. Смяташе, че беше загубила умението си да се гримира, но се оказа, че е като карането на колело: веднъж научиш ли се, е за цял живот. Тя се огледа в огледалото и едва се разпозна.
− Прекрасно – възхити се Егото, отново появило се на огледалото в спалнята – явно съм грешал, в теб все пак има нещо.
Нора се изчерви.
− А сега? – Тя заглади роклята си.
 Сега излез с вдигната глава, забавлявай се, запознай се с нови хора, отиди до библиотеката и после направи всичко онова, което обичаш и те изпълва с живот − запиши се на йога, пътувай, пиши, както винаги си мечтала. Докажи на всички, че си повече от това, което виждат в теб – Егото вирна носле.
− Какво, това ли е? Цялото ти напътствие, великия ти урок?
− Да, това е! − то се ухили срещу нея.
− И сама можех да се сетя. Нямаше нужда да ми изкарваш акъла, за да ми кажеш неща, които са ми известни.
− Тогава защо чака до сега?
− Не знам, предполагам…
Тя потърси точната дума, но не я откри. Вероятно след развода, беше забравила как отново да бъде красива и да сияе. Усмихна се и си пое дълбоко дъх.
− Хайде, изчезвай – Егото я подкани. − Едва ли отново ще ме видиш, но определено ще ме чуеш, нали съм част от теб, трудно ще се отървеш от мен – то се засмя и преизпълнено със задоволство изчезна.
Чак сега, когато остана сама със собственото си изражение, забеляза разликата между двете. Егото ѝ беше гордо, решително, с твърд поглед и непоколебим дух. В гласа му се четеше надменност и високомерие, но все пак, струваше ѝ се, можеше да му се довери. Тя потрепна. Долови онова, което беше приготвило за нея, предстоеше ѝ дълъг път, но беше готова да го извърви до край.
− Добре, да видим тогава, какви ще ги забъркаме с теб − тя се засмя и заглади роклята си пред голямото огледало, завъртя се на токчетата си и излезе.


*            *            * 

Месец човешки живот по-късно:

−Его-о-о!
− Да, Боже.
− Трябва да призная, че ме изненада. Жената, която ти беше поверена, намери себе си и пътя, който и беше отреден като писател. Скоро всички ще научат името ѝ и мъдростта, която беше вложена в нея, няма да се затрие.
− Благодаря, Боже, но трябва да призная, че не винаги се вслушваше в мен.
− И по-добре, Его, и по-добре. В противен случай щеше да я погубиш, както стори с другите си повереници. Добре е когато човек се вслушва и в сърцето си, не само в Егото.
− Е, предполагам.
− Не предполагаш, Его, не лъжи, не е присъщо на природата ти! Но и да се проваляш не е и все пак, и това се случва. Ето защо балансът е важен във всяко нещо.
− Така е, Боже – Егото се изду.
Бог се разсмя гръмко и се изгуби в небитието.

Старецът и момчето

− Казаха ми да дойда при теб – младежът се спря до ръба на отсечената скала, където седеше изпостял старец с хлътнали очи и отнесен пог...