категории

понеделник, 25 септември 2017 г.

Куфарчето


Нощта се спускаше изпод сумрачното небе. Тъмни, тежки облаци падаха над Лондон. Измежду дърветата вятърът сърдито свистеше, поклащаше клоните, огъваше младите им стъбла, които се прививаха ниско, сякаш слуга пред благородник, докато листата им танцуваха, окичени по полите на вихрушките, завили се високо над паркове и опустели улици. Мракът настъпваше, но по-скоро от очакваното. Притиснат от бурята, той спускаше грозните си пипала над блесналия град, поглъщаше последните слънчеви лъчи и сипеше умора над отрудените му жители. Постепенно колите по улиците оредяваха, фаровете им просветваха в промъкващата се мараня, а звуците затихваха, потънали в размисли за изтичащия между диханията им ден.
Михаил Булгаров, познат на твърде малко хора в същия този град, вървеше с бързи стъпки по мокрия път. Високата му яка прикриваше от части големите му премръзнали от влажния въздух уши, които червенееха под каскета му. Уморените му рамене се издигаха високо над привитата му стойка, но дори и така, изпитото му лице лъщеше мокро и изтерзано под мантията на мъждукащите улични лампи. Той забеляза в далечината слаба светлинка, идваща от широките прозорци на „Коста кафе“, усили ситните си стъпчици към него и спря пред витрината. Скованите му пръсти сграбчиха широката дръжка и отвори вратата. Топла струя с аромат на кафе и кифлички го удари в лицето. Замаян от нея залитна, но се овладя на прага му. Намести каскета си, който се катурна в страни и се заоглежда. Малкото помещение беше почти празно, с изключение на няколкото бъбриви посетители и персонала, залисан в делата си, който дори не забеляза новопристигналия. Михаил повдигна опърпаната си яка, приви се смутен − дали от това, че се притесняваше от непознати или заради факта, че продължаваха да не го забелязват − но побърза към най-закътаната масичка в дъното на кафенето. Постави внимателно куфарчето върху краката си и затърка премръзналите си пръсти над него. Нещо издрънча. Той погледна към бара. Младото момче зад него беше обърнало едната от двете чаши с кафе и трескаво подсушаваше плота с кърпа. До него, горещата пара от втората напитка се издигаше на виещи се бели пътечки, така неусетно притеглили Булгаров към спомените му от една друга нощ, мрачна и не до там спокойна, която неусетно изплуваше на повърхността, като стар демон.
Пред взора му изникнаха синьо-червени пламъци, върховете им се виеха като живи змии в потъмнялата камина, удряха се в опушените ѝ стени и разпръскваха светлината си в студената стая, чийто край не ставаше ясно къде приключваше. До нея, върху тежък дръвник, се поклащаха високи, кожени ботуши с груби подметки, по които се мъдреха засъхнали, кални петна. Над тях едра фигура, потъваше в тежко каменно кресло, покрито с животинска кожа и оголени черепи по страните му, сякаш − както му се бе сторило − се бяха втренчили в него. Сиво-синкава смрад се носеше от лулата на сянката, потънала в мрачния си трон. Унесен в спомена си, Булгаров сякаш отново усети как миризмата на тютюн и треви го удари в лицето и му призля, той отстъпи крачка в страни и зачака.
− Значи все пак дойде! – дълбокият басов глас на сянката прозвуча, все едно идващ от отвъдното.
− Ами, аз… те, тоест онова нещо… − той размаха на посоки ръце – то, доведе ме, какво беше?
Гласът изхриптя, подръпна от лулата.
− Задаваш несъществени въпроси, човеко – той издиша. – Обясни ми, моля, защо реши, че именно ти – като натърти на последното − ще се измъкнеш, без да си платиш?
− Ами аз, всъщност, не мислех… − очите му шареха трескаво във всички посоки.
 Михаил, все още се опитваше да разбере къде се намира и какво беше онова нещо – както би се изразил за безформестото зурлесто същество − което го бе завлякло тук.
− Не мислеше, казваш, вероятно тогава бих могъл да ти помогна с това! – ботушите му се кръстосаха един над друг.
Михаил чу продължителното вдишване от лулата на домакина, последвано от сиво-синкава димна спирала, която се зави и разля по въздуха, като жива маслена картина. Плътните ѝ окраски обрисуваха зелено поле с чисто синьо небе, под което се носеше в лодка топчест мъж. Широката му шапка, месест нос, издадено коремче и неестествено дългата му въдица се поклащаха в блаженство по спокойните води. Мястото му заприлича на онова, което бе резервирал за този уикенд. Михаил си помисли, че човекът много приличаше на него и тревожни бразди се изписаха по лицето му. Внезапно цветовете в небето помръкнаха, димни ивици, подобно вятър се извиха, водата се надигна и почервеня като кръв. Зловещите вълни, изпод които се подаваха разпадащи се кокалести ръце, разклатиха лодката и заблъска рибаря в стените ѝ.  Една от тях го изхвърли високо и тежкото му тяло цопна под повърхността. Ръцете го сграбчиха и задърпаха дълбоко в тъмно-кървавите дълбини, където жадно му се нахвърлиха безлики същества, изсмуквайки живота от гърчещото се тяло на рибаря. Реката утихна. Спокойна и равна, водата доби предишния си сиво-синкавия цвят. Шумът, който ехтеше в главата му замръкна и димът се разми пред пребледнелия, ужасѐн поглед на госта.
− Виждам, схватлив си − домакинът се разсмя и от устата му се разнесе смрад на разлагаща се плът.
Михаил смръщи нос. Вече тръскаше глава и чупеше пръсти, докато очите му шареха неспокойно край него. Беше го обзела налудничавата мисъл, че всеки миг каменният под ще се разцепи и същите ръце ще го затеглят надолу. 
– Обясни ми тогава, къде точно смяташе да се скриеш от мен?
− Аз… аз, не, не бих, никога, повярвайте… – смотолеви, предъвквайки думите, които засядаха в гърлото му.
− Лъжеш!!! − гласът му изгърмя и стените над камината се разтресоха.
 Огънят в нея затрептя и заподскача. От вътрешността ѝ се откъсна нагорещен камък, удари се в твърдия под и се претърколи до него. По челото му изби студена под. През кривогледите си очи видя как грамадата се раздвижи, ботушите му удариха земята и тя глухо изкънтя. Приведе се напред, подпря лакът на облегалката и докато Булгаров премигвайки се опитваше да съзре оставащото в сянка лице, домакинът заговори:
− Жалки лъжци, до един! – повдигна глава. − Непонятно си остава, как сте оцелели през вековете.
Изпод сянката Михаил забеляза да искрят вместо очи два рубина. Фигурата се извърна и те загаснаха. Гигантът повдигна ръка. Върху един от потъмнелите му пръсти, проблесна пръстен. Камъкът, чиито цветове на синьото и черно се движеха и меняха като живи − както му се стори на госта – бе побрал сякаш цялата нощ със звездите в себе си. След миг от сенките на бездънната стая пропълзя на четири крака и подскоци нещо, което му бе познато от по-ранната им среща и наподобяваше получовек, полуживотно с дълга рошава четина, заострени нокти, груби космати ръце, издадена муцуна и живи, почти човешки очи в които можеше да се закълне, че съзира интелигентно същество. Създанието се спря до господаря си, изправи се на два крака и отново се приви покорно.
Михаил пребледня, помисли си, че това вероятно бе края му. Треперещ, с потни длани, бледо изражение и сподавен глас се хвърли напред към онова, което смяташе за господар на Злото.
− Господарю, месир, всевелики, моля ви, пощадете ме. Мен, голямото нищо, червеят под вашите крака, низкият, незначителният, недостойният да стои пред вас, моля ви, не отнемайте и без друго нищожния ми живот.
− Погледни го, Волмор, не е ли жалък и окаян „човекът“, любимецът, избраникът на толкова богове. Нима едно псе или лемур не е по-заслужил да се нарече достоен?
Грамадата се изпъна, изду мощните си гърди напред, подпря длан на твърдата облегалка и се наклони към слугата си. Пред Михаил, изпод преклонените му рамене, които бършеха прашната земя до трона на великана, съзря как слугата поклаща в съгласие глава.
− Така е велики, жалки са, но сме обречени именно с тях да си сътрудничим, тъй като хилядолетия назад им бе даден разум, дар, пропилян така безразсъдно от тях, без дори да осъзнаят отговорността, която им се полага с него – слугата поклащаше неодобрително глава.
− Прав си, Волмор, прав си – той потропваше с дългите си пръсти по каменния трон. − Но кажи ми, какво да го правя това създание на боговете в краката ми, да го стъпча или да го заточа при сенките поради престъпленията на греховно опропастения от него живот.
− Трудно е да се каже, велики, при всичките му греховни падения, престъпно нехайство и най-вече дългът, неизплатеният дълг, за който не е получил опрощение… не, не бих  могъл да се нагърбя с подобно тежко решение.
Михаил повдигна очи към слугата. За какво невежество говореше, та той беше учен човек, имаше диплома за счетоводител, положение в обществото, идваше от добро семейство, а един слуга го наричаше невеж! Е това вече на нищо не приличаше – помисли си той.
− Така е, трудно е, изисква размисъл и пресмятане, но може би…
− Да, да, велики господарю – Михаил повдигна обнадежден глава – съгласен съм на всичко, само моля ви, освободете ме.
− Мълчи, о, твар нещастна, когато господарят говори! – мощен гърлен глас отекна в ушите му и насреща проблеснаха под огъня оголените като на звяр зъби на слугата.
Създанието се надигна с тъмни, мрачни очи и Михаил, от там, на земята, съзря колко по-едро и мощно изглеждаше от обичайната си свита поза, в която седеше до преди миг.
− Право казваш, Волмор, подлец и мижитурка е гостът ни, но за съжаление невзрачен, дори твърде, бих казал. Делата му макар и тежки, са дребнави и недостойни за мен – той въздъхна. − Ех, жалка, никому не нужна твар, какво да сторя с теб? Да не бе предал единствения, който можеше да измоли опрощението ти, но уви, дори там се провали.
Михаил потрепери, мисълта за майка му го загложди болезнено в гърдите. Той повдигна кривогледите си очи към него. Господарят на сенките потърка брадата си − разбира се ако имаше такава – сякаш обмисляше сложен въпрос. Внезапно отсече:
− Донеси куфарчето, Волмор!
− Куфарчето? – ококори се слугата , но веднага се поклони. – Да, разбира се, както наредите.
Човекът повдигна глава и видя как създанието тръсна своята, сякаш за да прогони досадните си мисли, завъртя се на косматите си крака и потъна в тъмната част на стаята. Михаил се изправи колебливо в очакване на онова, което щеше да отнеме или спаси живота му. Косите му бяха разрошени, бузите − увиснали от униние, ризата − разпасана, а панталона му висеше като подарен; човек би си помислил, че бе отслабнал при престоя си в мрачната зала, но това няма как да знаем със сигурност. Подир миг създанието се върна, в кривите си ръце стискаше за дръжката сребристо метално куфарче, удари го в гърдите на изправилия се и се върна при господаря си. Новият му собственик забеляза, че до дръжката се виждаше секретна ключалка, а над нея надпис на латински. Беше му невъзможно да го прочете. Михаил забърса стичащата се покрай очите му пот и го притисна към себе си − така както се притиска само скъпа вещ, от която зависи животът ти.
− Достави съдържанието му до утре и дълговите ти към мен ще бъдат опростени – сянката махна с длан и се изгуби в мрака на трона си.
− А, ако се проваля, ще ме убиете ли? – опомни се Михаил.
− Тишина! – слугата ревна и се хвърли към него. Изблъска го през каменната порта и спря на самия ѝ край. – Що за въпрос само намери да задаваш. Глупец! Глупец! Глупец! – мърмореше създанието, по-скоро на себе си отколкото на него.
Завъртя се и затръшна тежката порта − сякаш бе неестествено лека − пред объркания вече нежелан гост.
Едва тогава, след като съзря безкрайния, виещ се пред него път, когато портата на мъченията се затръшна и звярът изчезна зад нея заедно с господаря си, след като остана сам с тишината и спокойствието на това непознато за него място, Михаил осъзна, че нямаше представа къде се намираше, нито какво имаше в куфарчето или на кого да го достави.
Ужасът от всички въпроси без отговор го завладя и той се събуди потен в леглото си. Вероятно би повярвал, че всичко това е било само сън, ако не беше куфарчето, което се мъдреше до мокрите му завивки, огряно от тънък, сребрист лъч светлина, паднал върху него.

− Господине, господине!
Нечий настойчив глас го изтръгна от мислите му. Михаил се върна към реалността, която, както му се струваше, беше също толкова ужасна колкото и спомените, в които се бе потопил.
− Ще поръчате ли нещо?
 Булгаров гледаше отнесен с провесена уста, все едно не разбираше и дума от казаното.
− Извинете, но ако не поръчате, не можете да останете – настояваше младежът.
Докато наблюдаваше, гладкото, едва наболо с брада лице на момчето зад бара, си помисли, че гласът му звучеше меко и неуверено, но очите му бяха живи, красиви и любопитни. Стори му се толкова отдавна, когато и неговите бяха такива. Някъде преди да опорочи душата си заради пари, а после да се презре заради стореното. Преди да се отрече от живота си и да се озове в студената стая пред непознатия дълбок глас зад лицето без облик и най-вече, преди да обещае да достави пратката „утре“. От тогава бяха изминали – както не само му се струваха − безброй утрешни дни, месеци, години, в очакване на онзи, който щеше да го освободи от тежкия му товар.
− Господине, ще поръчате ли?
Той отново се сепна. Повдигна глава и почти свенливо премигна.
− Разбира се, да… ще взема вода или… не, – потропа по ъгъла на куфарчето − по-добре английски чай.
През годините прекарваше повече време сам отколкото сред хора, мислите му често нахлуваха неканени и му бе трудно да задържи вниманието си за дълго върху някои или нещо. Истината бе, че не се и стараеше, именно те го откъсваха от мрачната му реалност, която всеки миг можеше да го запрати обратно в ада.
След минута момчето го повика, да си вземе чая от бара. С неохота се надигна, крадешком огледа през кривогледите си очи клиентелата в кафенето, увеличила се с няколко господина, спорещи за кой знае какво, млада майка, чието бебе размахваше ръчички по лицето ѝ в истерия и още един самотник, забил нос в книгата си, навярно изчаквайки нощта да напредне, за да може, също като него, прибирайки се изтощен, да не мисли колко самотна и изтерзана е всъщност душата му. Михаил взе чашата си и се върна обратно в закътаното си ъгълче. След миг до масата му спря същото момче и остави малинов Капкейк в порцеланова паничка до него.
− Но аз не съм… – възрази Михаил.
− Това е от нас, не е нужно да го плащате, просто ни останаха в повече тази вечер и реших, че може би, ще ви хареса – момчето се усмихваше приветливо.
Смутен клиентът заби нос в чашата си, бе привикнал да е незабележим и чуждото вниманието го притесняваше. Онези които пропускаха лудостта в очите му, съзираха вехтото облекло над прокъсаните му от път обувки и бързо извръщаха поглед. Все неща, които твърде малко го вълнуваха, но хората си бяха такива: забелязваха кожуха, но не и човека под него. Както сам разбираше, суетата се бе превърнала в добре отглеждана болест, която всички приветстваха със въодушевление.   
− Благодаря, но нямаше нужда – лицето му се разшири в добродушна усмивка.
С треперещи пръстите разбърка чая си, постави лъжичката до чашата и беззвучно отпи.
− Разбира се – тактично отстъпи момчето.
Михайл се замисли, дали пък онзи, когото очакваше, не е минавал от тук, но в друг час или време.
− Само миг, моля – той повдигна пръст, за да възпре оттеглящото се момче.
Младежът се извърна.
− Случайно да сте виждали днес по някое време, вероятно сутринта или може би по-късно към обяд, жена или… не, по скоро мъж, съмнително изглеждащ, дори странен бих казал на вид, очакващ или търсещ някого – беше му трудно да опише онзи, когото дори той нямаше представа как изглеждаше – може би мен, а може би… дори да ме е назовал по име − сключените вежди и увисналата брадичка на бармана подсказаха, че освен за бедняк, вероятно го мислеше и за луд.
− Извинете, но кога казахте е срещата ви?
Все пак, трябва да признаем желанието на младежа да помогне, въпреки че едва ли бе схванал и половината от обясненията на клиента.
− Утре − машинално отговори Михаил и замаха с ръка – но оставете, това не е от значение сега, важното в случая е дали подобна личност е минавала от тук?
− Не бих казал… − отрони младежът, навярно задаващ си въпроса, дали не се подиграваха с него.
 Сключените плътни вежди на момчето съвсем се събраха, той се завъртя на пети и побърза да се скрие зад бара, от където повече не се видя.
Михаил глътна остатъка от чая и без да докосне Капкейка, стана от масата. Под козирката на каскета си, стиснал куфарчето в ръка, се измъкна с бързи стъпки и още по-посърнал вид от кафенето. Зави на ляво към „Уимбълдън парк” и секунди по-късно тъмнината се спусна над него, завинаги. 


На следващата вечер:

Когато тази сутрин инспектор Спенс се събуди, не беше планирал нищо от случващото се през изминалия ден. И като казвам нищо, имам предвид, че не беше планирал да се успи, нито кучето да зарови ключовете в задния му двор, поради което му се наложи да вземе метрото. Не беше и планирал да разлее кафето си върху блузата на най-красивата жена, която бе срещал, а след това да получи шамар заради опита си да попие течността от ризата ѝ. Не беше планирал също и мъмренето, което отнесе от началника си, заради поредното му закъснение за ставката, поради което му беше назначен случай, който, по негово мнение, беше чиста загуба на време. Затова инспекторът просто го прехвърли на партньора си, докато той се концентрираше върху друг, по-стар такъв и далеч по-заплетен, от преди месеци.
Някъде към седем и половина вечерта, приблизително по същото време, когато и Михаил Булгаров напусна предната вечер кафенето, до бюрото на инспектор Спенс, доволен от себе си, спря партньорът му.
− А-а-а, Хобсън, какво научи по случая Булгаров? – почти шеговито попита и се зарови из разпръснатите листове по бюрото му.
− Както и предполагаше, починал е от инфаркт, но интересното по случая бяха показанията на свидетелите – той хвърли папката на бюрото пред Спенс – може би е добре да ги погледнеш.
Спенс изпуфтя. Изпъна се на стола и скована болка премина по гръбнака му.
− За какво говориш, смятах че случая е ясен?
Колегата му не каза нищо, вместо това разкопча сакото си, извади от папката снимките на починалия, пръсна ги пред него и трескаво заобяснява:  
− Ето тук, погледни – тикна пръст в изражението на мъртвия – лицето му е вцепенено от ужас, в косите му се виждат бели кичури, а очите широко отворени, все едно сърцето му се е пръснало от страх. И още нещо, открили са го с впити в куфарчето пръсти, сякаш се е опитвал да го предпази, но от кой?
Хобсън се надигна и хвърли сянка върху партньора си. Средно висок, почти колкото Спенс, но доста по-жилав, изглеждаше така, сякаш не го свърташе на едно място. Престъпи няколко крачки в страни, след което се върна обратно до бюрото, постави ръка на кръста си и продължи:
− Това не е всичко – разпалено обясняваше − в момента на кончината му е имало жена, присъствала неволно на случилото се. Тя заяви, че е бил повече от ужасен, викал е несвързано, цитирам: „Куфарчето… не, той къде… утре, утре“ − двамата се спогледаха. − Момчето, барманът от близкото кафене, сподели, че покойният го е разпитвал минути преди да почине за някаква загадъчна личност, чийто пол и външност не можел да опише, но с която имали среща, забележи − „утре“.
− Може би е трябвало да предаде куфарчето на него – измънка Спенс и се вгледа във фотографиите.
От предното бюро се дочу сподавен смях. Хобсън хвърли язвителен поглед към новоназначения инспектор, който изобщо не му се нравеше, поради налудничавия му поглед и твърде нестандартните подходи в работата му. И все пак, началството твърдеше, че бил гении в разплитането на загадки в Ел Ей.
− Ти пък на какво се хилиш, Томпсън?!
− Утре? Горкият! Без конкретен ден или дата, всяко утре всъщност е днес. Едва след смъртта настъпва единственото утре, което никога не става днес. Явно все пак, така и няма да достави куфарчето.
Томпсън вече се беше извъртял на стола си към двамата разследващи и небрежно се бе отпуснал на облегалката. С разбърканите си коси, ехидна самодоволност на човек проумял нещо, което бе непонятно за другите, тотално подразни партньора на Спенс.
− Нещо схвана ли от казаното? – Хобсън се извърна към колегата си и скръсти ръце.
− А аутопсията какво показа?
− Нищо, както вече казах, инфаркт – метна суров поглед към Томпсън и продължи. – Обаче успяхме да отворим куфарчето, паролата беше банална, първите шест цифри на ЕГН-то му. Интересното в случая беше гравирания надпис и това, че се оказа празно.
− Смяташ, че някой вече е изпразнил съдържанието му ли? – замисли се Спенс.
− Едва ли. Не би могъл без да го видят, още повече, че след като е колабирал покойният, бързо са се притекли хора на помощ.
− Тогава? – една от снимките привлече погледа на инспектора.
Той я взе, на нея Михаил Булгаров лежеше мъртъв на тротоара, притиснал в себе си малкото куфарче. Внимателно огледа детайлите, но нищо неестествено не откри, освен изражението и силното желание на покойника да предпази куфара.
Както и предполагаше Хобсън, случая събуди любопитството на партньора му.
− Явно е бил празен. Другото интересно е, че е живеел като просяк, местейки се от място на място, от град на град, като е спял където намери, когато по сметката си е имал деветстотин седемдесет и осем хиляди паунда и двадесет и пет цента, както и голям имот в близост до Белгревия, наследство, завещано му след смъртта на майка му.
Спенс остави снимката и се вгледа в разпечатките, веждите му заиграха по лицето. Присви устни и повдигна поглед.
− Следователно е бил наясно с крупността на състоянието си и все пак е живеел като скот? – по гласа му се четеше изненада.
− Проверих и това – Хобсън отметна няколко листа и посочи друга банкова разпечатка – извършил е единично теглене от акаунта си, малко след като е получил наследството, повече не е пипнал и цент от него. Приблизително по същото време, едва няколко дни след това, е напуснал не само работата си, но и къщата, която наследил. 
− А за майка му, разбра ли от какво е починала?
− Пневмония. Синът ѝ не се е появявал с месеци, а е живеел само на час от нея, явно не е могла да се погрижи сама за себе си – инспекторът сбръчка нос – бил е пълен нещастник!
− Жалко, наистина – Спенс поклати глава и брадичката му се издаде напред.
− Възможно е да го е заглождила и съвестта, а в привидно празното куфарче, да е носил греховете си – отбеляза третия инспектор, който до момента слушаше мълчаливо.
− Ти нямаш ли си друг случай за разнищване, Томпсън? – избухна Хобсън.
− Само отбелязвам – разхили се той, повдигна длани в защита и се врътна към бюрото си.
− Казвам ти, не ми харесва този човек има нещо лудо в очите му – едва чуто промълви вторият инспектор –  ОК, тук приключих, отивам за кафе.
Хобсън затвори папката. Спенс му даде знак да я остави на бюрото, преди да се отдалечи. Оказа се, че случаят наистина беше събудил любопитството му. Искаше да го прегледа още веднъж, за да се увери, че не се касае за убийство, преди да го предаде на началството. Той потропа с пръсти по нея. Ненадейно погледа му се спря върху, обилно окосмената ръка на Томпсън, чийто заострени извити навътре нокти се свиха в юмрук върху бюрото му. Спенс присви очи. Космите се плъзнаха и потънаха под кожата му, която остана гладка като на човек. Той тръсна глава, за да прогони лудостта, която внезапно го бе връхлетяла.
− Е, аз тръгвам – Хобсън се обърна − ако нищо няма да поръчаш…
Спенс премигна, беше практичен човек и идеята за свръхестествени създания или хора, не би могла да съществува на едно с прагматизма му. Пое въздух и извика:
− Момент – инспекторът се вгледа в партньора си, все едно се колебаеше какво да каже – текста… върху куфарчето, не каза, преведе ли го от латински?
−  Разбира се − с насмешка отвърна втория.
− И какво?
−„Недостойния по живот и дела, дори в ада е ненужен“ – усмихна се Хобсън и излезе.

*                           *                           *                                        

Вероятно ако Михаил можеше да чуе казаното от полицаите, би съжалил за още много неща, но истината бе, че там където се намираше в момента, така или иначе, това вече нямаше значение, тъй като куфарчето – както между впрочем, случайно или не, бе налучкал загадъчният инспектор Томпсън – се оказа, че в действителност съдържа записки от мизерния живот на Михаил Булгаров. Ден след кончината му, то най-накрая достигна до онзи, който трябваше. Само ако знаете каква суматоха настана заради изчезването му от полицейския участък, както между впрочем и на инспектор Томпсън. Но за това друг път. Дяволът или Принцът на мрака − кой го знае какъв точно беше – удържа на думата си − и как иначе − именно куфарчето със обявения от него отказ да приеме Михаил Булгаров при себе си, му бе осигурило пространство на едно далеч по различно място от това, в което се канеше да го запрати. Вероятно се питате защо? Ами много просто, както самият „Той“ се бе изразил към слугата си:  „Един глупак по-малко в ада, с когото да се разправям“.

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Пътят на слепеца

                                                                Затварям очи, тихо е. Тичам, пътят е дълъг, бавно издигащ с...